Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

Хвърлих бърз поглед на списъка.

— Може би са спонсорирали предизборната кампания?

— Нищо подобно. Не са дали дори цент за кмета или за когото и да било друг. Поне по документи.

— Означава ли това, че плащат директно на Рисман?

— Вероятно.

— Колко големи са договорите?

— Нищо особено, но тук става въпрос за нещо друго.

Отново разгледах списъка.

— Мислиш, че всички принадлежат на един и същ собственик, така ли?

— Да. Но не знам по какъв начин са свързани и — което е още по-важно — кой е собственикът.

— Има ли значение? — попитах аз, докато й връщах списъка. — Важното е, че имаш Рисман, който е публична фигура. Напиши за него. Пусни прожектора и гледай как се разбягват плъховете.

Рита поклати глава.

— Нима мислиш, че нещата стигат още по-нагоре?

Тя извърна глава и не отговори. Аз отново погледнах към улицата. Буикът още беше там, със свалено странично стъкло. Шофьорът се виждаше в профил. Издължено изпито лице, тъмни очила на челото и цигара в ръка. Не гледаше към нас, но това беше без значение.

— Извини ме за момент.

Отидох на бара, платих сметката и попитах жената на касата дали разполага с фишек монети от четвърт долар. Оказа се, че има два. Излязох през задната врата и заобиколих квартала. Буикът все още работеше на място със свалено стъкло, шофьорът продължаваше да пуши. Стиснах фишеците в дясната си длан, прекосих улицата и се насочих към предницата на колата. На десетина метра от нея спрях, потръпнах от студа и духнах в ръцете си, оглеждайки се за такси. За миг очите на шофьора се извърнаха към мен, после отново се насочиха в страничното огледало и оттам към Рита, седнала до прозореца на кафенето. Изминах последните десет метра. Лявата ми ръка беше отпусната надолу, а дясната беше свита в юмрук. Шофьорът отново се обърна да ме погледне.

— Как е работата? — попитах.

Той вирна брадичка, но не отговори. Не ме позна, но аз веднага установих самоличността му.

— Търся такси — поясних, навеждайки се над прозореца.

Лявата ми ръка се впи в рамката, десният ми юмрук се стрелна нагоре и навътре. Ударът беше къс, но придружен с рязко извъртане на рамото. Попадна точно в брадичката. Тялото омекна, ръката изпусна волана и безсилно падна в скута. Мъжът наближаваше четирийсет, кльощав, с лоша кожа и развалени зъби. Избутах го на дясната седалка, седнах на мястото му и го обискирах за оръжие. Беше чист, но в жабката открих револвер 40-и калибър. Вдигнах стъклото, заключих вратите и измъкнах джиесема си. Рита вдигна на първото позвъняване.

— Седя в колата от другата страна на улицата — информирах я аз.

Главата й се завъртя заедно с телефона, залепен за ухото й. Очите й се заковаха на буика.

— Сметката е платена — добавих. — Скачай отзад.

Тя сковано се изправи, огледа кафенето и излезе. Аз отключих вратите.

— Какво правиш, по дяволите?

— Този тип работи за Вини Делука — кимнах към мъжа до себе си аз.

В огледалото за обратно виждане ясно видях как свива устни.

— Не е убиец — добавих. — Мисля, че Делука го е пуснал след теб, за да разберат какво правиш. Сега може би ще ми кажеш с кого работи Рисман. Или предпочиташ сам да навържа нещата?

— Исусе Христе! — промълви тя.

— Вини Делука не се шегува, Рита. Не знам какво правиш, но по някакъв начин си привлякла вниманието му. Това не е хубаво.

— Мислиш ли, че ще ме убие? Сериозно те питам!

— Мисля, че на хората им се случват инциденти.

— Това е покушение, Майкъл!

Тя понечи да излезе от колата, но аз я изпреварих и заключих вратите. После прерових джобовете на приятелчето до себе си, измъкнах джиесема му и натиснах бутона за преизбиране. Насреща се обади глас, който ми беше познат.

— Джони Епъл! Как си, приятелю?

— Майкъл Кели?

— Там ли е шефът?

— Защо звъниш от телефона на Чили?

— Така ли се казва? — попитах аз и огледах кльощавия до себе си. — Помня го по физиономия. Един от онези типове, които се мотаят наоколо, пият кафе и на всеки две минути трошат мебелировката. Знаеш за кого говоря, Джони. Нали и ти си един от тях?

— Как телефонът му се озова у теб?

— Искам да говоря с Делука.

— Няма го тук.

— Хубаво. Ще задържа телефона. Кажи му да ми звънне, когато има свободно време.

Пауза. После насреща прогърмя гласът на престъпния бос на Чикаго.

— Ужасно ми досаждаш, Кели! — изрева той.

— Слушай какво ще ти кажа, Вини. Твоето момче тук следи Рита Алварес. Мисля, че знам защо и това никак не ми харесва.