Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Не знам за какво говориш, Кели. И защо трябва да ми пука какво харесваш и какво не?

— Помисли малко и сам ще си отговориш, Вини.

Мълчание.

— Тя е моя приятелка — добавих аз и се обърнах да погледна Рита. Лицето й беше посивяло. — Освен това може да се окаже, че имаме обща цел…

— Бизнесът си е бизнес, Кели.

— Това мога да го разбера.

— Ама твоите приятелки май не го разбират.

— Тази не е от тях.

Обърнах се към Рита за пореден път. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне закуската си върху тапицерията на седалката.

— Трябва да поговорим — добавих.

Ново мълчание.

— Гарантирам, че приятелката ми няма да предприеме нищо, преди да се разберем.

— На моята възраст това си е истинска благословия — въздъхна Делука. — Задръж нещата така, пък може и да поговорим.

— А ти си прибери хората.

— Върни телефона на моя човек.

Погледнах вдясно от себе си и поклатих глава.

— В момента не е на разположение.

— Добре — въздъхна Вини. — Остави го там, където е. Пак ще се чуем.

— Чао, Вини.

Той прекъсна връзката, а аз затворих телефона и го пуснах в краката си.

— Хубаво разгледай този тип — рекох.

— Разгледах го.

— Добре. А сега да се махаме от тук.

Слязохме от колата, прехвърлихме се в нейната и потеглихме.

— Накъде? — попита тя.

— Просто обиколи квартала.

— С какво го удари?

Показах й фишеците.

— По двайсет и пет цента. Вършат добра работа, когато се нуждаеш от един удар. А ти трябва да зарежеш тази работа. Поне докато не си поговоря с Делука.

— Искаш да кажеш, че трябва да съгласувам материала си с него? — присви очи тя.

— Ако държиш да останеш цяла и невредима — свих рамене аз.

— Стига, Майкъл. Надушила съм нещо голямо.

Видях в очите й лъскавите награди, които раздават на безкомпромисните разследващи журналисти, с изключение на онези, от които капе вода, примесена с водорасли. Същите, които ще бъдат увити около шията на Рита, когато я извадят от езерото Мичиган.

— Родригес в течение ли е? — попитах.

— Не. И няма да бъде, ако ти ми помогнеш. Може би ще успея да се откача от мафията.

— Имам ли избор? — въздъхнах аз. — Колко близо си до важните разкрития?

— Минимум две седмици.

— Добре. Но ще обещаеш да не публикуваш нищо, без да си го съгласувала с мен.

— Обещавам.

— Кой хвърля въдици на общината?

— Вече ти казах, че не съм сигурна.

— Може би не знаеш всички имена, но едно със сигурност ти е познато.

— Може би става въпрос за посредник.

— Дай ми го.

След петнайсет минути безцелни обиколки из квартала все пак получих името. Дори в комплект с адреса.

Маркъс Робинсън седеше на плоския покрив срещу корейския магазин за хранителни стоки и се прицелваше във вратата с един никелиран револвер 38-и калибър. Разговорът му с Рей Рей продължи близо час. Информира го за всичко, което беше казало ченгето. После го повтори отначало. Рей Рей го изслуша внимателно, а след това го прегърна през раменете и обясни, че довечера „Четворките“ трябва да свършат една работа с Корееца. Маркъс се ухили и Рей Рей остана доволен. После измъкна револвера изпод дюшека и тръгна към магазина. Рей Рей си имаше работа, Маркъс — също.

Патрулна кола спря пред магазина. От нея слезе едно ченге и бавно тръгна да оглежда района. Следобедното слънце блестеше във фуражката му. Ченгето кимна на колегата си, който отвори багажника и измъкна черен сак със златни ширити. Дрогата на Корееца, която скоро щеше да стане притежание на Рей Рей.

Първото ченге заблъска по вратата. Корееца излезе на улицата. Беше облечен както обикновено: с тъмни панталони и синя жилетка с шарени копчета. На носа му бяха кацнали очила, от устата му стърчеше смачкан фас. Едното ченге му каза нещо и той кимна. Другото сложи сака на рамото си и го понесе към магазина. Четири минути по-късно полицаите се качиха в колата и си заминаха.

Маркъс се спусна по аварийната стълба и опря гръб в стената. Извади от джоба си седем патрона. Четири от тях влязоха в барабана с остро изщракване. Седмица след като беше получил револвера, двамата с Туист се натъкнаха на мъртвия наркоман, проснат в мазето на една от къщите складове. Туист не пожела да има нищо общо, но Маркъс беше на друго мнение, тъй като се нуждаеше от упражнения по стрелба. Вкара два куршума в гърдите на наркомана и трети в слепоочието му. Протече малко кръв и това беше всичко. Не изпита нищо особено. Освен съжалението за трите изхабени патрона. Но ефект все пак имаше. Мълвата стигна до когото трябва, а самият той се увери, че не е проблем да застреля когото и да било.