Ю Несбьо - Полиция

Онова, което за частица от секундата взе за дръжка на пистолет, се оказа машина за татуировки, а мнимото дуло на пистолета всъщност беше накрайник с игла.

— Тук аз съм татуировчикът. И съм адски добър. Знаеш ли как идентифицираха трупа, намерен в килията на Валентин?

Катрине го изучаваше. Присвитите му озлобени очи; тънките влажни устни; зачервената кожа, прозираща под рядката коса. Татуировката: лице на демон.

— Нямам какво да ти дам, Рико.

— Би могла да… — той направи гримаса.

— Какво?

— Да разкопчаеш малко блузата, за да видя…

— Тези ли? — Катрине погледна смаяна гърдите си.

Щом посегна към пазвата си, усети как от леглото, където седеше той, я блъсна гореща вълна.

— Колега — каза високо тя, без да изпусна Рико Херем от очи, — дай ни още няколко минути.

Чу как шумоленето с ключовете заглъхна, надзирателят промърмори нещо и се отдалечи.

Адамовата ябълка на затворника приличаше на зверче: подскачаше нагоре-надолу в гърлото му и се мъчеше да излезе оттам.

— Продължавай — подкани го Катрине.

— Първо обаче…

— Ето каква е офертата. Блузата ми ще си остане закопчана, но ще си ощипя едното зърно и то ще се очертае под плата. Но само ако ми кажеш нещо интересно…

— Обещавам!

— Докоснеш ли се, край със сделката. Ясно?

— Ясно.

— Е, слушам те.

— Аз татуирах демона на гърдите му.

— Тук, в затвора?

Той измъкна лист изпод завивката.

Катрине се наведе към него.

— Стой си на мястото! — предупреди я той.

Тя се подчини. Вдигна дясната си ръка, напипа си зърното под тънкия сутиен и го стисна с палец и показалец. Изтърпя болката и изправи гръб. Знаеше, че кръвта ще нахлуе в зърното и то ще настръхне. Позволи на затворника да изплакне очи. Чу как дишането му се ускори.

Той ѝ подаде листа. Тя се приближи, дръпна го от ръката му и пак седна.

Там имаше рисунка. Катрине си припомни описаното от надзирателя изображение. Лице на демон. Разпънато настрани, все едно бузите и брадичката са заковани. Лице, което крещи от болка и неистово желание да се освободи от оковите.

— Мислех, че е имал тази татуировка от години — отбеляза Катрине.

— Не бих се изразил така.

— В смисъл? — Катрине оглеждаше линиите на рисунката.

— Сдоби се с нея след смъртта си.

Катрине вдигна глава. Рико продължаваше да се взира в блузата ѝ.

— Да не ми казваш, че си татуирал Валентин след смъртта му?

— Оглуша ли, Катрине? Валентин не е мъртъв.

— А… кой тогава…?

— Две копчета.

— Какво?

— Разкопчай две копчета.

Тя разкопча три. Разтвори блузата си и му показа чашката на сутиена си, под която прозираше настръхналото зърно на гърдата ѝ.

— Юда — прошепна дрезгаво той. — Татуирах Юда. Валентин го държа три дни в куфара си. Само си представи: разлагащ се труп, заключен вътре.

— Юда Юхансен?

— Всички си мислеха, че е избягал, но всъщност Валентин го беше пречукал и го беше скрил в куфара си. А на кого ще му хрумне да търси труп в куфар, нали? Валентин го беше накълцал на парчета и дори аз не успях да го позная. Приличаше на кайма. Нямаше как да разпознаеш чие е тялото. Сравнително непокътнат бе само гръдният му кош, където Валентин ме накара да направя татуировката.

— Юда Юхансен, значи. Намерили са неговото тяло.

— След като го издадох, съм кажи-речи мъртъв.

— Защо е убил Юда?

— Тук, в затвора, всички мразеха Валентин. От една страна, защото се беше гаврил с момиченца, които нямат и десет години, а от друга, заради зверството със зъболекарката. Мнозина тук я харесваха. И надзирателите — също. Рано или късно щеше да го сполети нещастен случай. Например свръхдоза. Инсценировка на самоубийство. И той реши да изпревари събитията.

— Можел е просто да избяга.

— Щяха да го намерят. Искаше да го мислят за мъртъв.

— И неговият приятел Юда…

— … му свърши перфектна работа. Валентин не е като нас, Катрине.

Тя се престори, че не е чула опита му да се причисли към нормалните хора.

— И защо ми разказваш това? Станал си негов съучастник.

— Просто татуирах тяло на мъртвец. Пък и трябва да пипнете Валентин.

— Защо?

Червения скалп затвори очи.

— Напоследък все сънувам, че е тръгнал към живите, но първо трябва да премахне миналото, всички, които застават на пътя му. Всички, които са в течение. И аз съм сред тях. Следващата седмица присъдата ми изтича. Трябва да го хванете…

— … преди той да те е хванал — довърши Катрине предсказуемата реплика и се загледа в мъжа пред себе си.