Ю Несбьо - Полиция

— Радвам се, че се е съгласил да поговори с мен — каза Катрине.

— Да се съгласи? Повечето палавници в това поделение биха жертвали дясната си ръка за няколко минути насаме в женска компания. Рико Херем е потенциален изнасилвач. Сигурна ли сте, че не искате да присъства и надзирател?

— Знам как да се грижа за себе си.

— И зъболекарката каза така. Но вие поне сте с панталон.

— Моля?

— Тя беше с пола и найлонови чорапи. Прие Валентин в кабинета си, без да поиска охрана. И сама можете да си представите…

Катрине се опита.

— Тя си понесе последствията, задето се обличаше като… е, пристигнахме! — Той отключи вратата към килията и я отвори. — Ще бъда отпред. Ако има нещо, само извикайте.

— Благодаря — Катрине влезе.

Мъжът със зачервения скалп седеше до бюрото и се въртеше на стола.

— Добре дошла в скромната ми бърлога.

— Благодаря.

— Ето.

Той стана, отнесе стола до нея, а сам седна на оправеното легло. Остави достатъчно разстояние помежду им. Катрине също седна. Още се усещаше топлината от тялото му. Тя придърпа стола малко по-напред, а той се изтегли по-назад в леглото. „Вероятно се бои от жените“, отсъди Катрине. Затова не ги насилва, а ги гледа. Разгонва се пред тях, обажда им се и им говори какво иска да им направи — все неща, които никога не се е осмелявал да осъществи. Досието на Рико Харем беше по-скоро противно, отколкото плашещо.

— Извика след мен, че Валентин не е мъртъв — напомни Катрине и се наведе напред.

Той се отдръпна още назад. Тялото му заемаше отбранителна поза, но усмивката на лицето му си оставаше неизменно арогантна, злобна и цинична.

— Какво имаш предвид?

— Ти как мислиш, Катрине? — носово попита той. — Че е жив, какво друго?

— Валентин Йертсен е открит мъртъв в затвора.

— Така си мислят всички. Надзирателят разказа ли ти как Валентин нареди зъболекарката?

— Спомена нещо за пола и найлонови чорапи. Такива работи явно ви възпламеняват.

— Валентин пали такива неща. Съвсем буквално. Докторката идваше два пъти седмично и по нейно време плъзна епидемия от зъбобол. С помощта на едно от борчетата ѝ Валентин я принудил да си събуе чорапите и да си ги нахлузи на главата. После я изчукал на зъболекарския стол. Обясни ни, че тя стояла като истукан. Явно затворническият персонал не я е инструктирал как да действа в критични ситуации. Валентин извадил запалката си и запалил чорапите. Виждала ли си как се топи найлонът, докато гори? Така най-после успял да загрее мацката. Разкрещяла се като на заколение. В стените се просмука миризмата на човешка кожа, горяла със залепен за нея найлон. Седмици наред не можаха да проветрят кабинета. Не знам какво е станало после със зъболекарката, но се басирам, че вече няма основания да се бои от изнасилвачи.

Катрине го гледаше изпитателно. „Боксова круша — окачестви го Катрине. — От онези, дето са изяли толкова много бой, че не свалят усмивката от лицето си, за да не си изпросят още.“

— Щом според теб Валентин е още жив, къде е той в момента?

Устните му се разтеглиха още. Той придърпа завивката над коленете си.

— Рико, моля те да не злоупотребяваш с времето ми. Признай си, ако не знаеш нищо. Лежала съм в психиатрия и лудите ме отегчават, ясно?

— Нали не си въобразяваш, че ще ти снеса информация безвъзмездно, полицай?

— Званието е спецразследващ. Какво искаш в замяна? Намаляване на наказанието?

— Следващата седмица излизам. Искам петдесет хиляди крони.

Катрине се разсмя гръмко и от сърце. Постара се да звучи съвсем неподправено и видя как в очите му се надига гняв.

— Е, значи приключихме — Катрине стана.

— Трийсет хиляди — намали той. — На червено съм, а като ме пуснат, ми трябват пари за самолетен билет, за да се махна далече оттук.

Катрине поклати глава.

— Плащаме на информаторите само когато става въпрос за сведения, които хвърлят нова светлина върху неразкрито престъпление. Говорим за сериозен случай.

— Ами ако аз разполагам с информация точно за такъв случай?

— Пак ще трябва да го обсъдя с шефовете ми. Очаквах да ми разкажеш каквото знаеш. Не съм дошла да преговарям, а ти искаш нещо, дето не зависи от мен.

Тя тръгна към вратата и вдигна ръка да почука.

— Почакай! — извика Червения скалп с тънък глас. Беше придърпал завивката до брадичката си. — Ще ти подхвърля това-онова…

— Нямам какво да ти дам — Катрине почука по вратата.

— Знаеш ли какво е това?

От инструмента с цвят на мед в ръката му сърцето на Катрине прескочи един удар.