Ю Несбьо - Полиция

— Какви снимки?

Иря подсмръкна.

— На момичета. На млади момичета, почти деца. Завързани и с едно такова нещо на устата…

— Превръзка? Кърпа?

— Да, кърпа. Седяха на столове или на легла… с окървавени чаршафи.

— На снимките вижда ли се Валентин? — попита Беате.

Иря поклати глава.

— Възможно е да са фалшификат. Из мрежата циркулират какви ли не снимки на изнасилени момичета. Колажи, направени от професионалисти, за мъже с влечение към садистични фотографии.

— Момичетата изглеждаха прекалено изплашени. Личеше в очите им. Самата аз… изпитвах същия страх, когато Валентин щеше да… искаше…

— Колежката ми има предвид, че е възможно друг, а не Валентин, да е заснел тези момичета — уточни Беате.

— Ботушите… — изхлипа Иря.

— Какво?

— Валентин имаше едни такива каубойски ботуши с остри муцунки и катарами. На снимката се виждат ботушите на пода до леглото. Тогава ми просветна, че може да е истина. Май той наистина ги е изнасилил, помислих си аз. Но това далеч не беше най-лошото…

— Сериозно?

— Познах тапета зад леглото — точно като в апартамента на сутерена. Снимката беше направена в същото легло, в което двамата с него…

Тя стисна очи и оттам се оцедиха две малки сълзи.

— Какво предприехте? — попита Катрине.

— Вие как мислите? — просъска Иря и избърса с ръкав потеклия си нос. — Отидох в полицията! При вас, дето уж трябва да ни пазите.

— И ние какво ви казахме? — Катрине не успя да скрие неприязънта си.

— Че ще назначите проверка по случая. Показали сте снимките на Валентин, но той, разбира се, успял да се изплъзне. Обяснил, че уж това било игра на доброволни начала, че вече не си спомнял имената на въпросните момичета, бил ги виждал само веднъж. Попита колегите ви дали някое от момичетата го е обвинило в изнасилване. И понеже такова оплакване нямало, работата се потули. По-точно — приключи за вас, но за мен тепърва започна…

Тя избърса с кокалчето на показалеца си мокрите бразди под двете си очи. Явно мислеше, че се е гримирала и макиажът се е размазал.

— В смисъл?

— Затворниците в „Ила“ имат право на един телефонен разговор седмично. Обадиха ми се, че Валентин иска да ме чуе. И аз отидох на посещение.

Катрине вече се досещаше за продължението.

— Седнах в определената за срещи стая. Още с влизането той сякаш ме стисна за гърлото. Започнах да се задушавам. Той седна и каза: „Гъкнеш ли за фалшивите алибита, с теб е свършено. Грешиш, ако си въобразяваш, че ще лежа дълго.“ После стана и излезе. За мен нещата станаха повече от ясни. Измъкнеше ли се от затвора, щеше да ме убие веднага. Прибрах се право вкъщи, заключих всички врати и три дни плаках от страх. На четвъртия ми се обади една, дето ми се пишеше приятелка, да ми иска пари. Често ме муфтеше. Беше се закачила зверски за някаква нова дрога, подобна на хероина. По-късно я кръстиха „виолин“. Обикновено ѝ затварях, но онзи път не го направих. Идната вечер тя дойде при мен и ме целна с една доза от новата друсалка. Да бях знаела, че има такова нещо, щях да се оправям само с него. И, бога ми, веднага ме облекчи. Виолинът просто… оправя всичко…

Катрине видя как в съсипания поглед на старицата проблесна пламъкът на стара любов.

— Значи и вие сте се закачили — заключи Беате. — Продали сте къщата…

— Не го направих само за парите. Трябваше да избягам оттам, да се скрия от него. Исках да изгоря всички мостове, които водят до мен.

— Престанали сте да използвате кредитни карти, не сте вписали новия си адрес във ведомствената служба, дори сте се отказали от полагащото ви се социално обезщетение.

— Нямах друг избор.

— Дори след смъртта на Валентин?

Иря не отговори. Не мигаше. Седеше неподвижно, докато димът се виеше от догарящия фас между пожълтелите ѝ от никотина пръсти. Катрине я оприличи на звяр, осветен от фаровете на автомобил.

— Навярно сте изпитали огромно облекчение, когато сте научили за смъртта му? — подпита я предпазливо Беате.

Иря поклати глава като марионетка.

— Той не е мъртъв.

Катрине веднага си спомни как говореше Иря за Валентин.

„Не познавате Валентин. Той е различен.“ Не „беше“. „Е“.

— Защо според вас ви разказвам всичко това? — Иря изгаси угарката в масата. — Диша ми във врата. Усещам как с всеки изминал ден ме доближава все повече и повече. Понякога се будя и усещам ръката му на гърлото си.

Катрине възнамеряваше да ѝ разясни, че това се нарича параноя и е неотменим спътник на хероиновата зависимост. Изведнъж обаче се разколеба. И когато гласът на Иря се снижи до шепот, а погледът ѝ зашари из тъмните кьошета в стаята, Катрине изпита същото усещане. Как някой пристяга гърлото ѝ с ръка.