Ю Несбьо - Полиция

— Хари?

Той усети топлината на кожата ѝ по пръстите си. Изчака.

— Виждала съм ги заедно. Как се казва другият?

— Трюлс Бернтсен. Къде си ги виждала?

— На стрелбището в Йокерн. Беше наскоро.

— Благодаря — Хари отдръпна ръката си и снимката. — Няма да ти отнемам повече време.

— Именно ти се погрижи да не ми липсва свободно време, Хари.

Той мълчеше.

Тя се засмя и се наведе напред.

— Не ме извика само заради тази снимка, нали, Хари? — Светлината от малката настолна лампа затанцува в очите ѝ. — Знаеш ли каква луда мисъл ми хрумна, Хари? Изритал си ме от Академията, защото само така можеш да бъдеш с мен, без да си навлечеш проблеми с ръководството. Тогава защо просто не ми кажеш какво всъщност искаш?

— Исках…

— Жалко, че онази твоя колежка се появи на предишната ни среща, и то точно когато…

— … щях да те разпитвам за впечатленията ти от болницата…

— Живея на улица „Юсефине“, но ти сигурно вече си ме проверил в Гугъл.

— … а за миналия път: постъпих много глупаво, издъних се и…

— Оттук се стига пеша за единайсет минути и двайсет и три секунди. Изчислено с точност. Засякох го с хронометър, докато идвах насам.

— … не мога. Не искам. Аз…

— Да…? — Силие го подкани да тръгват.

— … ще се женя през пролетта.

Тя се тръшна върху стола и се втренчи в него.

— Ще се… жениш? — попита тя едва чуто в шумното заведение.

— Да.

Зениците ѝ се свиха. Приличат на морски звезди, убодени с карфица, помисли си Хари.

— За онази ли? — прошепна Силие. — За Ракел Фауке?

— Така се казва, да. Независимо дали съм женен, или не, дали си моя студентка, или не, помежду ни не може да има нищо. Искрено съжалявам за… създалата се ситуация.

— Ще се жениш… — повтори тя с глас на сомнамбул и погледът ѝ мина през него.

Хари кимна. Нещо извибрира в гърдите му. Помисли си, че е сърцето, но се оказа телефонът във вътрешния джоб.

— Ало? — обади се той.

Изслуша събеседника си. После вдигна апарата пред очите си и огледа екрана, все едно се съмняваше, че има някаква повреда.

— Повторѝ — настоя той и пак долепи телефона до ухото си.

— Открих пистолета — каза Бьорн Холм. — Негов е.

— Колко души знаят?

— Никой.

— Постарай се да го запазиш в тайна възможно по-дълго.

Хари прекрати разговора и набра друг номер.

— Трябва да вървя — обърна се той към Силие и пъхна банкнота под чашата си.

Видя как алените ѝ устни се разтвориха, но той си тръгна, преди да е обелила и дума.

Тъкмо щеше да бутне входната врата, и Катрине вдигна. Хари ѝ предаде новината от Бьорн.

— Шегуваш се — смая се тя.

— Тогава защо не се смееш?

— Но… това не е възможно.

— Вероятно затова не вярваме, че е истина. Открий грешката.

Хари чу как десетокракото насекомо затрополи по клавиатурата.

Аурура вървеше неохотно към автобусната спирка заедно с Емилие. Над улицата се спускаше мрак и надвисналите облаци създаваха усещането, че всеки момент ще завали дъжд, но дъжд не валеше. Това предизвикваше раздразнението ѝ и тя го сподели с Емилие. Приятелката ѝ обаче само промърмори „мхм“. Явно не разбираше недоволството на Аурура.

— Защо не започне най-после да вали и да се приключва? — негодуваше момичето. — По-добре да вали, отколкото да очакваш с притеснение кога ще завали.

— Аз обичам да вали.

— И аз. Донякъде обичам, но… — Аурура не довърши.

— Какво стана на тренировката?

— В смисъл?

— Арне ти се накара здравата, защото не се прибра в защита по фланга.

— Просто закъснях.

— Не, закова се на място и се загледа в трибуните. Арне ни е учил, че защитата е най-важна в хандбала. А добра защита се постига с бързи придвижвания по фланга.

„Че аз ако слушам всички глупости на Арне…“ — помисли си Аурура, но не го сподели на глас. Емилие нямаше да я разбере.

Всъщност по време на мача се разсея, защото го видя в публиката. Беше сигурна. Забеляза го лесно, понеже на трибуните седяха само хандбалистите от момчешкия отбор, нетърпеливи тренировката на момичетата най-сетне да приключи и да освободят залата. Вече почти не се съмняваше, че е същият мъж, който се появи в градината им и попита за баща ѝ; който много държеше да ѝ пусне някаква група — вече забрави името ѝ — и поиска чаша вода.

Докато се бе загледала в трибуните, бе спряла да тича, противниковият отбор отбеляза и Арне, треньорът, прекъсна играта и я направи на мат и маскара. И Аурура, разбира се, се разстрои. Опита се да се бори. Мразеше, когато се вкисва за такива дреболии, но какво да се прави. Очите ѝ се наляха със сълзи, тя ги изтри с лентата на китката си и попи веднага и челото си, все едно да избърше потта. След като Арне приключи с конското, Аурура погледна към трибуните, но онзи вече го нямаше. Точно като миналия път. Само че сега го мярна за толкова кратко време, че се чудеше дали наистина е бил там, или се е припознала.