Ю Несбьо - Полиция

— О, не — изхленчи Емилие, след като погледна разписанието на спирката. — 149-ви номер ще мине чак след двайсет минути. Мама ни е изпекла пица. Докато се приберем, ще стане на подметка.

— Ама че кофти — промърмори Аурура и плъзна поглед надолу по разписанието.

Всъщност не обичаше нито пица, нито да нощува у приятелки. Ала в момента всички го правеха. Прекарваха нощта у приятели. Беше се превърнало в нещо като хоро, на което всички се хващат, защото пуснат ли се, стават аутсайдери. А Аурура не искаше съвсем да изпадне в лигата на аутсайдерите.

— Хрумна ми нещо — тя си погледна часовника. — 131-ви номер пристига след минута, а аз съм си забравила четката за зъби. Ще се кача на него, ще мина през къщи и после ще дойда у вас с колелото.

Емилие видимо не остана очарована от идеята. Не преливаше от ентусиазъм да стои на безлюдната спирка в тъмното, под надвисналия почти-дъжд, който така и нямаше да завали, и да се вози самичка до къщи. Подозираше, че Аурура само си измисля оправдание да се прибере у дома и после да отложи гостуването.

— Добре — кисело промърмори тя и нервно подръпна ципа на сака си. — Но няма да те чакаме за вечеря.

Аурура видя как автобус 131 излезе от завоя в подножието на склона.

— Може спокойно да ползваме една четка — предложи Емилие. — Все пак сме приятелки.

„Не, не сме никакви приятелки — възрази наум Аурура. — Ти си Емилие, дружиш с всички момичета в класа, обличаш се с най-модерните дрехи, имаш най-популярното име в Норвегия и никога не се караш с никого, защото си много свястна и изобщо не критикуваш хората — не и право в очите. А аз съм Аурура. Старая се, но не се престаравам да се впиша в компанията ви. Не страня напълно, защото все пак не искам да остана съвсем сама. Мислите ме за особнячка, но понеже съм умна и имам самочувствие, не смеете да ме тормозите.“

— Ще пристигна у вас преди теб — погледна я Аурура. — Обещавам.

Хари седеше на невзрачната трибуна, подпрял глава на дланите си, и гледаше пистата.

Въздухът бе напоен с миризмата на дъжд, който може би щеше да рукне всеки момент, а над „Вале Ховин“ нямаше козирка.

Целият грозен стадион се намираше на негово разположение. Концертните прояви тук се разредиха, а до началото на сезона на кънкибягането, когато отваряха ледената писта и започваха да прииждат желаещи да тренират, имаше много време. На тази пързалка, пред очите му, от неуверен кънкьор Олег постепенно се превърна в перспективен състезател в своята възрастова категория. Надяваше се скоро пак да го види. Тайно да засича за колко време момчето минава трасето. Да записва и добрите, и посредствените постижения. Да го окуражава, когато нещата не вървят, да отдава неуспехите му на лошите условия за каране или на изтъпените кънки и да приема рекордите му с привидно спокойствие, без да дава израз на щастието си. Да играе ролята на амортисьор, който неутрализира дупките и издатините. Олег се нуждаеше от някой, който да поддържа равновесието му. Иначе често изпадаше в бурни емоционални пристъпи. Хари не разбираше много от кънки, но затова пък знаеше достатъчно за „необходимостта от самоконтрол в състояние на афект“, както се изразяваше Столе. Умението да намериш утеха в самия себе си. Един от най-важните аспекти в личностното формиране на децата. За жалост не всички го развиват в еднаква степен. Столе например смяташе, че Хари би се чувствал много по-добре, ако се научи да владее емоциите си, защото не притежава в достатъчна степен способността на повечето хора да бягат от болезненото, да забравят, да се съсредоточават върху приятните и леки страни на живота. Според Столе Хари се бе осланял на алкохола, за да направи живота си по-поносим. Бащата на Олег също страдаше от алкохолизъм. Ракел му каза, че заради пиенето в момента е съсипал живота си и семейното имущество в Москва. Вероятно това бе причината Хари да вземе Олег под крилото си: свързваше ги неспособността да владеят чувствата си.

Хари чу стъпки по бетонната настилка. Някой идваше в тъмното. Дръпна силно от цигарата, та огънчето да подскаже на човека къде се намира.

Онзи се преметна през оградата и се заизкачва с леки, пъргави крачки.

— Хари Хуле — мъжът спря две стъпала по-долу.

— Микаел Белман.

Бледорозовите петна по лицето на главния секретар блещукаха в тъмното.

— Да уточним две неща, Хари. Дано си ме извикал по важен въпрос, защото със съпругата ми бяхме решили да прекараме уютна семейна вечер.

— И второто?