Ю Несбьо - Полиция

Донесоха му поръчката и Трюлс отпи от кафето. Повечето хора не биха го нарекли хубаво, но пък той по принцип не споделяше традиционното разбиране за хубаво кафе. Искаше да усеща привкус на утайка от кафемашина, на хартиен филтър, на пластмаса и на загорели по нея остатъци от кафеени зърна. Точно такова кафе предлагаха тук. Вероятно затова Трюлс беше единственият клиент в момента. Хората предпочитаха други заведения за сутрешното си кафе и идваха в тайландския ресторант по-късно през деня: да хапнат на място или да си вземат храна за вкъщи.

Сервитьорката приседна до масата в ъгъла, където се бяха събрали и другите членове на семейството. Пресмятаха и отбелязваха нещо в книга, вероятно счетоводна. Трюлс слушаше причудливия им език. Не отбираше нито дума, но звученето му харесваше. Харесаше му и близостта до тях. Да кима учтиво, когато му се усмихват. Да се чувства съпричастен към тяхната общност. Затова ли идваше тук? Трюлс прогони фриволните размисли и се съсредоточи върху по-сериозния си проблем.

Онова, за което спомена Микаел.

Изземването на служебните оръжия.

Микаел обясни, че мярката се налага във връзка с убийствата на полицаите и самият той — за да покаже, че заповедта важи за всички, независимо от заемания пост — още тази сутрин е предоставил за балистична експертиза личния си пистолет. Прикани Трюлс да последва примера му час по-скоро — нищо че още се води отстранен от служба.

Сигурно заради куршума в главата на Калснес, съобрази Трюлс. Зацепили са, че е изстрелян от полицейски пистолет.

Отдавна се бе погрижил да излезе сух от тази история. Много преди да подмени куршума, беше подал информация, че си е изгубил служебното оръжие. Разбира се, изчака известно време — всъщност цяла година — за да е сигурен, че няма да свържат пистолета с убийството на Калснес. После изкърти вратата на апартамента с лост за взлом и подаде сигнал в полицията. Състави списък на куп „откраднати“ вещи и от застрахователната компания му изплатиха обезщетение от четирийсет хиляди. А от полицията му дадоха нов пистолет.

Проблемът произтичаше от куршума в кутията с доказателства. Преди време — как беше популярният израз? — му изглеждаше добра идея. Сега обаче Микаел Белман му трябваше. Отстранят ли го от поста на главен секретар, няма кой да върне Трюлс на работа. Така или иначе, вече бе твърде късно да поправи нещата.

Отстранен.

Тази мисъл така развесели Трюлс, че той се ухили и вдигна чашата с кафе за наздравица със собственото си отражение в слънчевите очила на масата. По странните погледи на тайландците отсъди, че явно се е разсмял на глас.

— Не знам дали ще успея да те взема от летището — каза Хари, докато минаваше покрай мястото, предвидено за парк.

На него обаче общинските съветници, в пристъп на колективно слабоумие, издигнаха лекоатлетически стадион с вид на затвор.

Освен ежегодното международно първенство там не се случваше нищо.

Хари притисна плътно телефона до ухото си, защото гласът ѝ глъхнеше в натоварения трафик.

— Забранявам ти да ме посрещаш — отвърна Ракел. — В момента имаш по-важни задължения. Всъщност дори се чудя дали да се прибирам през уикенда, или да те оставя на спокойствие.

— Защо?

— За да бъдеш старши инспектор Хуле. Много мило от твоя страна да се преструваш, че няма да ти преча, но и двамата знаем в какво състояние изпадаш, докато разследваш.

— Искам да се прибереш. Но, виж, ако предпочиташ да останеш в Женева…

— Искам да бъда с теб непрекъснато , Хари. Искам да седя в скута ти, за да не можеш да мръднеш никъде. Ето това искам. Но се боя, че онзи Хари, с когото искам да бъда, в момента не си е вкъщи.

— Харесва ми, когато седиш в мен. Никъде няма да ходя.

— Виждаш ли? Не ни чака спешна работа. Разполагаме с цялото време на света. Нали?

— Да.

— Чудесно.

— Сигурна ли си? Ако ще ти стане приятно, с удоволствие ще те увещавам още малко да се прибереш.

Прозвуча смехът ѝ. Само той.

— Как е Олег?

Тя му разказа в общи линии. Хари се усмихна няколко пъти. И се засмя веднъж.

— Трябва да затварям — Хари стоеше пред вратата на ресторант „Скрьодер“.

— Добре. На каква среща отиваш?

— Ракел…

— Знам, че не бива да разпитвам, но тук ми е толкова скучно. Хари?

— Да?

— Обичаш ли ме?

— Обичам те.

— Чувам шум на автомобили. Да разбирам ли, че си на обществено място и ми се обясняваш в любов на глас?

— Да.

— Хората обръщат ли се?

— Не съм поглеждал какво правят.