Ю Несбьо - Фантом

На стол до западната стена седеше някакъв тип. Один беше оставил Туту да пази склада. В скута му лежеше пушка с подкъсена цев. Пазачът обаче бе облегнал глава на стената, затворил очи и раззинал уста. Мнозина се шегуваха, че Туту заеквал дори хъркайки, но сега спеше по-тихо от пеленаче.

Бернтсен се надигна и се прокрадна до него с насочен напред пистолет. Двамата с Олег го последвахме внимателно.

— Виждам само една дупка… — прошепна ми Олег.

— Какво?

След секунди забелязах, че на стената зее само дупката от втория опит с дрелката. Започвах да се досещам къде е попаднало свредлото първия път.

— О, не — прошепнах аз, макар да осъзнавах колко е безсмислено вече да шепна.

Бернтсен се приближи до Туту и го бутна. Онзи политна от стола и падна ничком на пода. Видяхме ясно кръглата дупчица в главата му.

— Пробили сме го — установи очевидното Бернтсен и пъхна пръста си в дупката в стената.

— По дяволите — прошепнах на Олег. — Какъв малшанс!

Той обаче не отговори. Взираше се в трупа с изражение, все едно се чуди дали да повърне, или да се разциври.

— Густо — прошепна ми той. — Какво направихме, Густо?

Не знам какво ми стана, но избухнах в смях. Просто избликна неудържимо от устата ми. Смехотворно наперената поза на ченгето с челюст като гребло на багер, отчаянието по лицето на Олег, комично приплеснато под найлоновия чорап, зяпналата уста на Туту, който, оказа се, все пак имал мозък. Смеех се с цяло гърло — кресливо и гръмко. Накрая нещо ме цапардоса и пред очите ми затанцуваха звездички.

— Или ще се стегнеш, или ще получиш още една — закани се Бернтсен и разтърка дланта си.

— Благодаря — съвсем искрено казах аз. — А сега да намерим стоката.

— Първо трябва да измислим какво да правим с нашия Дрелко.

— Закъснели сме. Така или иначе, ще разберат, че някой е разбил вратата.

— Не и ако качим Туту в колата и сглобим бравата — възрази Олег с изтънял и задавен глас. — Открият ли, че част от дрогата липсва, ще набедят Туту.

Бернтсен изгледа Олег и кимна.

— Имаш много съобразителен партньор, Тъпанардо. Да започваме.

— Първо дрогата — настоях аз.

— Първо Дрелко — възпротиви се Бернтсен.

— Дрогата — повторих аз. — Тази вечер възнамерявам да стана милионер, проклет пеликан такъв.

— Дрелко! — вдигна ръка Бернтсен.

— Стига! — кресна Олег. Двамата го погледнахме. — Елементарно е: ако ченгетата намерят тук трупа на Туту, ще изгубим и дрогата, и свободата си. Ако заварят само дрогата, а Туту вече лежи в багажника, ще се сбогуваме само с парите.

Бернтсен се обърна към мен:

— Борис подкрепя моето мнение, Тъпанардо. Двама срещу един.

— Добре. Изнесете трупа, а аз ще потърся дрогата.

— Объркал си се. Ние ще изнесем трупа, а ти ще почистиш касапницата — той посочи мивката до бара.

Намерих кофа и я напълних с вода. Олег и Бернтсен хванаха двата крака на Туту и го завлачиха към вратата. По пътя се проточи тънка кървава диря. Под окуражителния поглед на Карън Макдъгъл започнах да търкам стената и пода, за да излича следите от мозък и кръв. Тъкмо приключих и се канех да започна да търся тайника с дрогата, когато чух звук от отворената врата към Е6. Вой, който се опитваше да ме заблуди, че отива в друга посока, че постепенното му засилване е плод на въображението ми. Полицейски сирени.

Проверих в барчето, в офиса и в тоалетната. Нямаше нито таванско, нито подземно помещение и възможностите за скривалище на двайсет кила жълто се брояха на пръсти. Очите ми спряха върху сандъка с инструментите. Върху катинара. Доскоро го нямаше.

Олег извика нещо от вратата.

— Дай ми козия крак! — поисках аз.

— Да се махаме оттук! Ченгетата пристигат!

— Щангата!

— Излизай веднага, Густо!

Знаех, че дрогата е вътре. Двайсет и пет милиона крони точно пред очите ми — в проклет сандък. Започнах да ритам катинара.

— Ще стрелям, Густо!

Обърнах се към Олег. Държеше шибания руски пистолет срещу мен. Не вярвах да ме улучи от такова разстояние — поне десет метра, — но се изненадах от постъпката му.

— Ако ни хванат, с нас е свършено! — извика задавено той. — Хайде, ела!

Пак ритнах катинара. Воят на сирените се усили, но аз знаех, че те винаги се чуват по-близо, отколкото са в действителност.

Над главата си чух плясък като с камшик. Пак погледнах към вратата и ме полазиха ледени тръпки. Там стоеше Бернтсен. Пистолетът в ръката му димеше.