Ю Несбьо - Фантом

— И на какво се дължи това?

— Чу ме: не съм психолог.

— Така е.

Хари зачака търпеливо.

Исабел Скойен се прокашля.

— Родителите му са се отказали от него. Как според теб се отразява това на едно момче? Зад оперения му вид се криеше младеж, който се смята за нищожество — точно каквито са били и родителите му. Не намирате ли логика, господин Почти-полицай?

Хари кимна. Погледът му явно я смущаваше, но той реши да премълча напиращия на устните му въпрос: каква е нейната история? И зад нейната фасада ли се крие самотна, самопрезираща се душа?

— А Олег? Познаваш ли го?

— Арестувания за убийството на Густо? Не. Густо на няколко пъти го е споменавал като най-добрия си приятел. Според мен е бил единственият.

— А Ирене?

— И за нея е говорил. Била му е като сестра.

— Тя му е сестра.

— Не и кръвна, Хари. Има огромна разлика.

— Така ли?

— С типичната си наивност хората си въобразяват, че са способни да изпитват безкористна любов. Всъщност действията им са продиктувани от желанието да обезпечат бъдещето на гени, подобни на своите. Развъдната дейност непрекъснато ми дава поредното потвърждение на теорията ми. И, да, хората също са стадни животни. Всеки баща ще защити биологичния си син, всеки брат — биологичната си сестра. Във всеки възникнал конфликт инстинктите ни диктуват да заемем страната на носителите на сходен с нашия генетичен материал. Представи си, че се намираш в джунглата и неочаквано виждаш как друг бял мъж, облечен като теб, се бие с полугол чернокож, нацапотен с камуфлажна боя. Двамата държат по един нож, ти имаш пистолет. Какво нашепва първата ти мисъл? Да застреляш белия, за да спасиш черния? Или по-скоро обратното?

— Мхм. И какво показва това?

— Показва, че нашата лоялност е биологично предопределена. Генетичният материал диктува поведението ни.

— И ти би застреляла човек, за да защитиш гените си?

— Без капка колебание.

— А защо не пречукаш и двамата, та да си съвсем сигурна?

— Какво имаш предвид? — погледна го с недоумение тя.

— Какво прави във вечерта, когато убиха Густо?

— Моля? — тя присви едното си око и го погледна с широка усмивка. — Да не ме подозираш в убийството на Густо, Хари? И в нападението на онзи… Олег?

— Просто отговори на въпроса.

— Спомням си какво правих, защото след като прочетох трагичната новина във вестника, сериозно се замислих над въпроса. Вечерта бях на среща с полицаи, които разследват наркопрестъпници. Надявам се те да ти се струват достатъчно надеждни свидетели. Трябват ли ти имена?

Хари поклати глава.

— Друго?

— Да. Онзи тип Дубай… Какво знаеш за него?

— А, Дубай, да. Почти нищо — като всички останали. Всички говорят за него, но полицията не може да го хване. Не за пръв път съм свидетел как сенчести играчи се измъкват безнаказано.

Хари се опитваше да забележи промяна в зениците или цвета на бузите ѝ. Ако лъжеше, Исабел Скойен се справяше дяволски добре.

— Питам, защото именно ти разчисти от улицата всички наркодилъри с изключение на хората на Дубай и още няколко незначителни банди.

— Заслугата не е моя, Хари. Аз съм само секретарка. Следвам плътно разпорежданията на общинския съветник и политическата линия на градската управа. За разчистването, както се изрази ти, се погрижи полицията.

— Мхм. Норвегия е малка приказна страна, но аз прекарах последните няколко години в реалния свят, Скойен. А той се управлява от два типа хора: жадни за власт и жадни за пари. Първите искат да им издигнат паметник, вторите — удоволствия. Валутата, с която търгуват, се нарича корупция.

— Днес ме чакат и други задължения, Хуле. Накъде биеш?

— Накъдето доста хора са се отказали да дълбаят — поради липса или на смелост, или на въображение. Задържиш ли се дълго в един град, виждаш положението в него като мозайка от добре познати ти парченца. Пред човек, който се връща в този град след дълго отсъствие, изпъква единствено общата картина, без подробности. Тя обаче е достатъчно ясна: ситуацията в Осло обслужва интересите на две страни. Дилърите на Дубай държат целия наркопазар, а политиците се кичат с успехите от взетите мерки.

— Корумпирана ли ме наричаш?

— Такава ли си?

В очите ѝ засвяткаха гневни искри — несъмнено неподправени. Хари само се питаше дали яростта ѝ е породена от негодувание от несправедливия упрек, или от безсилието на разобличения. Неочаквано тя се разсмя със звучен, несвойствен за нея девичи смях.