Ю Несбьо - Фантом

В ранната сутрин шепотът на уличното движение тихичко се прокрадваше по „Грьонланслайре“. Трюлс изкачи стълбите пред входа на Главното управление, но тъкмо преди да отвори вратите с причудливите илюминатори, мярна с крайчеца на окото си червения плакат на липата в двора. Обърна се и спокойно тръгна покрай едва помръдващата се автомобилна колона по улица „Осло“. Влезе в гробището — безлюдно както обикновено, що се отнася до присъствието на живи хора. Спря пред плочата на А. К. Рюд. Понеже върху нея липсваше ново съобщение, значи бе дошъл денят за заплата.

Трюлс приклекна и разрови пръстта в основата на камъка. Напипа кафявия плик и го извади. Колкото и да се изкушаваше да го отвори и да преброи съдържанието му, веднага го прибра неразпечатан в джоба си. Понечи да се изправи, но внезапното усещане, че го наблюдават, го подтикна да постои клекнал още малко пред гроба, привидно потънал в размисли за паметта на А. К. Рюд и за преходността на живота или някоя подобна тъпотия.

— Не мърдай, Бернтсен.

Над него надвисна сянка и Трюлс потръпна. Сякаш слънцето се изгуби зад облак и някой пусна Трюлс Бернтсен от високо. Стомахът му се качи в гърлото. Така, значи, му било писано да го разобличат.

— Този път ще получиш малко по-различна задача.

Трюлс си възвърна почвата под краката. Гласът със слабия акцент. Позна го и леко извърна глава. Онзи стоеше на два гроба от него със сведено чело, все едно вглъбен в молитва.

— Трябва да разбереш къде са скрили Олег Фауке. Не се обръщай!

Трюлс послушно прикова очи в надгробната плоча пред себе си.

— Опитах се, но преместването не е регистрирано никъде. Или поне аз нямам достъп до тази информация. Поразпитах тук-там, колегите не знаят нищо. Най-вероятно са му сменили името.

— Разпитай адвоката му, Симонсен.

— Защо не майката? Тя със сигурност…

— Никакви жени! — прогърмя гласът му. Ако на гробището имаше други хора, със сигурност го бяха чули. — Опитай с адвоката — продължи по-спокойно мъжът. — Ако и това не даде резултат…

В последвалата пауза Бернтсен чу как листата на дърветата прошумоляват. Сигурно вятърът бе довял внезапния хлад.

— Има един тип, Крис Реди — подхвана мъжът. — На улицата е известен като Адидас. Пласира…

— Спийд. Адидас означава амфет…

— Трай, Бернтсен. От теб се иска само да слушаш.

И Трюлс си замълча — както винаги, когато властните гласове го заставяха да си затваря устата. Просто изслуша как за пореден път го пращат да им чисти лайната, да…

Гласът произнесе адрес.

— Чул си слухове, че Адидас се хвалел из наркосредите с убийството на Густо Хансен, и си решил да го привикаш на разпит — така ще обясниш на шефовете си. В полицията Адидас ще направи пълни самопризнания. Оставям на вас двамата да съгласувате подробностите, така че версията да звучи сто процента правдоподобно. Първо обаче ще изкопчиш информация от Симонсен. Ясно?

— Да, но защо му е на Адидас да…

— Този въпрос не те засяга, Бернтсен. Интересува те единствено „колко“.

Трюлс се мъчеше да си преглътне слюнката. Лайната, които го караха да изчисти, сякаш задръстиха гърлото му.

— Колко?

— Ето че си дойдохме на думата! Шейсет хиляди.

— Направи ги сто.

Мълчание.

— Ехо?

Трюлс чуваше единствено шепота на уличното движение. Постоя така, после се извърна предпазливо. Нямаше никого. Слънцето отново го сгря. Е, шейсет хиляди са си съвсем прилична сума.

По склона още се стелеше мъгла, когато в десет часа преди обяд Хари сви пред главната сграда във фермата на Исабел Скойен. Тя го посрещна с усмивка на стълбите. Пляскаше с малък камшик по бедрото си, обуто в черен кожен панталон за езда. Докато слизаше от колата, Хари чу хрущенето на чакъла под ботушите ѝ.

— Добро утро, Хари. Оправяш ли се с конете?

Хари затръшна вратата.

— Заради тях съм олеквал със сериозни суми. Това достатъчно ли ти говори?

— Значи си падаш и по хазарта?

— А по какво друго си падам?

— И аз се постарах да те проуча. Притежаваш редица достойнства, но също толкова пороци — поне така те описват колегите ти. В Хонконг ли изгуби пари по коне?

— На пистата в Хепи Вали. Беше единичен случай.

Тя тръгна към ниска, боядисана в червено дървена постройка. Хари едва смогваше да върви в крачка с нея.

— Някога яздил ли си?

— Дядо ми имаше кон в Ондалснес.

— Значи си опитен ездач.

— Пак единичен случай. Дядо ми не възприемаше конете като играчки. За него ездата за удоволствие означаваше липса на уважение към работната природа на това животно.