Ю Несбьо - Фантом

Хари си запали цигара. Не усещаше прилив на кръв в бузите и ушите си. Дали пък вече не бе навлязъл във възрастта, когато човек спира да се изчервява?

— Мхм. Ако контактите ти с Густо се изчерпват с няколко невинни интервюта, защо се изплаши толкова, че ще изпратя кръвта за ДНК анализ?

— Кой твърди, че съм се изплашила? — засмя се тихо тя. — Може просто да съм искала да се поразходиш до фермата ми, да се порадваш на чистия въздух…

Хари се увери, че не е твърде стар да се изчервява. Легна на тревата и издуха облак дим към нелепо синьото небе. Затвори очи и се замисли кое го спира да изчука Исабел Скойен. Хрумваха му поне три причини.

— Прекалено напористо ли се изразих? — попита тя. — Казвам само, че съм зряла необвързана жена с естествени потребности. Това не ме прави безотговорна. Никога не бих се забъркала с момче като Густо. — Гласът ѝ се приближи до Хари. — Но когато пред себе си имам зрял мъж…

Сложи ръка върху корема му.

— И Густо ли си водила тук, където лежим в момента? — прошепна Хари.

— Какво?

Той се надигна на лакти и посочи сините маратонки.

— В гардероба ти открих само скъпи мъжки обувки, размер четирийсет и две. Единственият чифт, подходящ за моите „лопатари“, се оказа този.

— Е, и? Да съм твърдяла, че в дома ми не са идвали мъже с големи крака?

Ръката ѝ започна да се плъзга напред-назад.

— По едно време Министерство на отбраната произвеждаше такива маратонки, но след като промениха модела, използван от войниците, дариха излишъка на хуманитарни организации. В полицията ги наричаме „дрОгарски обувки“, защото Армията на спасението раздава такива във „Фюрлюсе“. Защо случаен посетител в дома ти ще оставя обувките си в гардероба ти? Защото се е сдобил с нови и тези вече не са му трябвали, бих предположил аз.

Ръката на Исабел Скойен замръзна. Хари продължи:

— Един колега ми показа снимки от местопрестъплението. Густо е носел евтини панталони и чифт скъпарски обувки. „Алберто Фасциани“, ако не греша. Много щедър подарък. Колко си се бръкнала за тях? Пет хиляди?

— Нямам представа за какво говориш.

Тя рязко отдръпна ръката си.

Хари погледна недоволно члена си, напиращ под чуждия панталон. Вдигна стъпалата си.

— Оставих стелките в колата. Знаеш ли, че потомастният секрет е идеален източник на ДНК? Не е изключено колегите да открият и епителни клетки. В Осло едва ли има повече от два магазина, където продават обувки „Алберто Фасциани“, а и много бързо ще проверим откъде си пазарувала с кредитната си карта.

Исабел Скойен се надигна и се загледа неопределено в далечината.

— Виждаш ли фермите? Не са ли красиви? Обожавам земите, където се е намесила човешка ръка. Мразя гората. Освен ако не е изкуствено засадена. Ненавиждам хаоса.

Хари огледа профила ѝ. Острият ѝ нос изглеждаше почти застрашително.

— Разкажи ми за Густо Хансен.

— Защо? — сви рамене тя. — Доколкото разбирам, вече си научил по-важното.

— От теб зависи кой ще те разпитва за него: аз или „Ве Ге“.

Тя се изсмя.

— Густо беше млад и красив. Жребец, радост за окото, но със съмнителен произход. Биологичният му баща е престъпник, а майка му — наркоманка, поне по думите на приемния му баща. С други думи, такъв жребец е негоден за разплод, но е забавно да го яздиш, ако… — тя си пое дъх. — Идваше тук да правим секс. От време на време му давах пари. Връзката ни не беше обвързваща, той се срещаше и с други жени.

— Това не те ли караше да ревнуваш?

— Да ревнувам? — Исабел поклати глава. — За мен сексът никога не е бил повод за ревност. Аз също се виждах с други мъже. А когато се появи един по-специален, отрязах Густо. Той май вече също се бе преситил от моята компания, пък и джобните, които му давах, не му трябваха. Но малко преди смъртта си пак се свърза с мен и много настояваше да се видим. Вероятно освен с парите беше закъсал здраво и с наркотиците.

— Какъв беше той?

— Ами какъв… Най-общо, егоист, неблагонадежден, чаровен. Самоуверено леке.

— И какво искаше?

— Да ти приличам на психолог, Хари?

— Не.

— Нали? Защото хората ме интересуват само в някои аспекти.

— Наистина ли?

Исабел Скойен кимна и пак зарея поглед в далечината. Очите ѝ проблясваха.

— Густо беше самотен.

— По какво съдиш?

— Знам какво е да се чувстваш така. Освен това изпитваше презрение към себе си.

— Самоуверен и самопрезиращ се?

— Двете неща не са изключват взаимно. Може да осъзнаваш способностите и заложбите си, но да не се смяташ за достоен да получиш любов.