Ю Несбьо - Фантом

Секретарката мигаше ли, мигаше, сякаш клепачите ѝ се опитваха да активират говорните ѝ способности.

— Я ми кажете, това не е ли онзи политик, дето го спрягат за приемник на настоящия лидер на Работническата партия? — попита Хари, присвивайки очи. — Как му беше името?

— Съгласна съм да поговорим, но по-късно. Дотогава обещайте да си мълчите.

— Кога и къде?

— Дайте ми телефонния си номер, ще ви се обадя след работа.

Навън фиордът продължаваше да пръска ослепителна светлина. Хари си сложи очилата и запали цигара, за да отпразнува успешно прокарания блъф. Седна на пристана. Наслаждаваше се на всяка глътка тютюнев дим и упорито пренебрегваше призивите на наркотичния глад. Гледаше безумно скъпите яхти — играчките на най-богатата работническа класа в света. Изгаси цигарата, плю във водата и се почувства готов да проведе следващото посещение от заплануваните за деня.

Хари отговори утвърдително на служителката от регистратурата на Онкологичния център: да, има уговорка. Тя му подаде бланка. Попълни името и телефонния си номер, но остави полето „фирма“ празно.

— По личен въпрос ли?

Хари поклати глава. Знаеше, че добрите секретарки са си създали навика да запомнят кой влиза и излиза от сградата. Когато по време на разследване му трябваше информация от кухнята на дадено учреждение, като опитен детектив той винаги разпитваше най-напред персонала, установяващ пръв контакт с посетителите.

Служителката го упъти към кабинета в дъното. По коридора подмина две редици затворени врати. През прозорчетата им се откриваха просторни зали, където лаборанти в бели престилки проверяваха съдържанието на колби и епруветки и ги прибираха в метални шкафове с катинари — истинско елдорадо за всеки наркоман, прецени Хари.

В дъното на коридора спря пред затворена врата и за всеки случай погледна табелата, преди да почука: Стиг Нюбак. Още след първото похлопване мъжът в кабинета му извика „влез!“.

Нюбак седеше зад бюро със слушалка до ухото, но махна на Хари да се настани на стола за посетители. След три „да“, две „не“ и „майната му“ Нюбак се засмя искрено, сбогува се със събеседника си, затвори и прикова любопитен поглед в Хари, който, от своя страна, беше заел неизменната си поза: полуизлегнат на стола, с изпънати напред крака.

— Хари Хуле! Ти сигурно си ме забравил, но аз те помня.

— Закопчавал съм доста хора.

Нюбак отново избухна във весел смях.

— И аз учех в „Опсал“, но съм две години по-малък.

— По-малките помнят по-големите, но не и обратното.

— Прав си. Честно да ти призная обаче, не те помня от училище. Като те гледах по телевизията преди няколко години, някой ми спомена, че си израснал в „Опсал“ и със Сабото сте приятели.

— Мхм — Хари погледна обувките си, за да покаже на Нюбак, че не желае да навлизат в лични откровения.

— Детективстваш, значи. Какво разследваш в момента?

— В момента — подхвана Хари, опитвайки се да се придържа максимално към истината, — разследвам убийство на наркоман. Погледнахте ли пробата, която ви изпратих?

— Да — Нюбак отново вдигна слушалката, набра някакъв номер и се почеса нервно по главата, докато чакаше отговор. — Мартин, можеш ли да дойдеш при мен? Да, заради онази проба.

Нюбак затвори. Възцари се трисекундна тишина. По смутената усмивка на събеседника си Хари прецени, че мозъкът му трескаво търси подходяща тема за разговор. Нямаше обаче намерение да му помага. Нюбак се прокашля.

— Ти живееше в жълтата къща до чакълестата алея, нали? Аз отраснах в червената, на хълма. Семейство Нюбак, сещаш ли се?

— Да, да — излъга Хари. За пореден път се изуми колко оскъдни спомени има от детството си.

— Продаде ли къщата?

Хари кръстоса крака. Види се, нямаше как да избегне задушевния разговор.

— Баща ми почина преди три години. Доста време търсех подходящ купувач, но…

— Призраци.

— Моля?

— Нали казват, че покойниците първо трябва да побродят из дома си, преди окончателно да го напуснат. Майка ми почина миналата година, но още не съм обявил къщата за продан. Женен ли си? Имаш ли деца?

Хари поклати глава и побърза да прехвърли топката в противниковата половина:

— Но виждам, че ти си женен.

— И по какво разбра?

— По пръстена — Хари посочи ръката му. — Имах съвсем същия.

— Имаше? — усмихна се Нюбак. — Разведе ли се?

Хари проклинаше наум. Защо някои хора толкова държат да споделят подробности от личния си живот? Дали е разведен? По-лошо: разделен е от любимата си и от онези, които обича. Прокашля се.