Ю Несбьо - Фантом

Междувременно старецът продължаваше да трупа милиони. И въпреки това ламтеше за още и още. Сякаш времето го притискаше, сякаш трябваше да погаси просрочен дълг. Чудех се, защото не виждах да харчи парите за покупки; живееше в същата стара къща, возеше се в същата лимузина, ползваше все същите услуги само на двама приближени: Андрей и Пьотър. Единственият ни конкурент в бизнеса бяха „Лос Лобос“. Но и те разшириха влиянието си на пазара. Наеха виетнамците и мароканците, които полицаите още не бяха опандизили. Продаваха виолин не само в центъра на Осло, а и в Конгсвингер, в Тромсьо, в Тронхайм и дори — поне според слуховете — в Хелзинки. Не изключвах Один и „Лос Лобос“ да печелят повече от стареца, но двата картела си бяха поделили пазара и никой не предприемаше битки за територия, защото клиентела имаше за всички. Всеки нормален бизнесмен би бил повече от доволен от шибаното статукво.

Само два облака засенчваха ясното небе на това безметежно щастие.

Единият беше полицаят с идиотския каскет. Знаехме, че на полицаите е спуснато нареждане на първо време да не закачат „артилеристите“, но този тип упорито продължаваше да дебне наоколо. Другият облак: „Лос Лобос“ започнаха да продават виолина на по-ниска цена в Лилестрьом и Драмен и част от контингента ни се изнесе да купува оттам.

Един ден старецът ме повика и ми възложи при пълна дискретност да занеса важно съобщение на някакво ченге на име Трюлс Бернтсен. Попитах защо не се заемат Андрей и Пьотър, а старецът обясни, че с Бернтсен имат уговорка да общуват чрез неизвестни на полицията посредници, за да избегнат риска някой колега на Бернтсен да стигне до стареца. Въпреки че аз също съм разполагал с уличаваща информация за него, старецът ми вярвал дори повече отколкото на другите си двама приближени. Наркобаронът разчита на Крадльото, помислих си иронично аз.

Трябваше да предам на полицая часа и мястото на срещата между стареца и Один, уредена, за да обсъдят проблема с Драмен и Лилестрьом: „Макдоналдс“ на булевард „Ширкевайен“ в квартал „Маюрстюа“, четвъртък, седем часа. Резервирали целия втори етаж уж за детско парти и персоналът щял да затвори салона за външни посетители. Представих си как из заведението хвърчат балони, конфети и гирлянди, а маската на наетия за „партито“ клоун застива в изумена гримаса, когато вижда гостите: страховити напомпани мутри и двуметрови казашки „буци“. Гардовете ще се ежат един другиму, докато Один и старецът си хвърлят унищожителни погледи над порция пържени картофки.

Трюлс Бернтсен живееше сам в блок в Манглерю. Избрах да го посетя в една ранна неделна сутрин, но никой не ми отвори. Съседът, явно чул звънеца, се подаде от терасата и ми извика, че Трюлс отишъл да помага на Микаел. Упъти ме и аз тръгнах натам с колата. Манглерю ми се видя суперзабутано село. Явно всички се познаваха.

И преди бях ходил до Хьойенхал — „Манглерюския «Бевърли Хилс»“. Огромни еднофамилни къщи с изглед над долината Квернер, над центъра и Холменколен. Пред една наполовина построена къща стояха група мъже, голи до кръста и с по бира в ръка, обсъждаха нещо, смееха се и сочеха кофража, предназначен вероятно за тераса. Веднага познах един от тях: красив като фотомодел, с дълги мигли. Новият шеф на ОРГКРИМ. Щом ме видяха, мъжете мигом млъкнаха. Досетих се за причината. До един полицаи, веднага надушиха бандит. Съзнавах цялата сложност на ситуацията, защото макар да не бях питал стареца, и сам се досещах, че Трюлс Бернтсен е онзи съмишленик, когото Исабел Скойен е вербувала по негов съвет.

— Да? — обърна се въпросително към мен красавецът с дългите мигли.

Атлетичен. С коремни мускули като павета. Можех спокойно да се измъкна и да потърся Бернтсен по-късно през деня. Сам не знам защо не го направих.

— Нося съобщение за Трюлс Бернтсен — произнесох високо и ясно.

Мъжете се обърнаха към един тип, който бе оставил бирата си и се приближаваше с олюляваща се походка. Спря съвсем близо до мен, за да не ни чуват останалите. Руса коса, внушителна обратна захапка с долна челюст, издадена напред като отворено чекмедже. Свинските му очички гледаха злобно и мнително. Ако беше домашно животно, щяха да го евтаназират по естетически причини.

— Не знам кой си — подхвана шепнешком той. — Но се досещам. Не желая повече да ме търсиш така, ясно ли е?

— Да.

— Казвай.

Предадох му часа и мястото на срещата, както и предупреждението на Один, че ще се яви с целия си антураж.