Ю Несбьо - Фантом

— Толкова е странно — промълви тя. — Не бях те виждала отдавна и тъкмо бях започнала да те забравям — ето те пак тук.

— Това хубаво ли е?

— Не знам — усмихна се смутено тя. — Хем е хубаво, хем не е. Разбираш ли?

Кимна и я притегли към себе си.

— Ти си най-лошото нещо, което някога ми се е случвало, Хари. Най-лошото и най-хубавото. Дори сега присъствието ти е достатъчно да забравя всичко. Изобщо не съм сигурна, че това е хубаво.

— Аз обаче съм.

— Защо…? — тя посочи чантата.

— Пак ще се нанеса в „Леон“.

— Но…

— Ще се чуем утре. Лека нощ, Ракел.

Целуна я по челото, отвори вратата и излезе в топлата есенна вечер.

Младият администратор в „Леон“ обясни, че не се налага да попълва отново регистрационна карта, и му предложи да се настани в същата стая — номер 301. Хари се съгласи, при условие че поправят счупения корниз.

— Пак ли е паднал? Строши го предишният ни наемател. Горкичкият, получаваше гневни пристъпи. — Момчето подаде на Хари ключа за стаята. — И той беше полицай.

— Наемател, казваш?

— Един от постоянните ни гости. Агент под прикритие, както се изразявате вие.

— Мхм. Така, както те слушам, прикритието му май е било доста явно.

Момчето се усмихна.

— Ще отида да проверя дали в склада имаме подходящ корниз.

И се изгуби във вътрешното помещение.

— Каскета много приличаше на теб — обади се плътен глас.

Хари се обърна.

Кето̀ седеше на стол в онази част от хотела, която с известна благосклонност можеше да мине за лоби. Изглеждаше изморен. Бавно поклати глава:

— Страшно много. Беше изключително емоционален, изключително търпелив и изключително упорит. За жалост. Е, не беше висок колкото теб и имаше сиви очи, но гледаше зорко, по полицейски, точно като теб. И беше също толкова самотен. Загина на същото място, където сега отсядаш ти. Трябваше да си тръгнеш, Хари. Да беше се качил на онзи самолет! — Старецът разпери дългите си пръсти в неопределен жест.

Гледаше толкова печално, сякаш щеше да заплаче. С мъка се надигна от стола, а Хари се обърна към момчето на рецепцията:

— Вярно ли е?

— Кое?

— Казаното от него — Хари се обърна да посочи Кето̀.

Старецът обаче беше изчезнал. Как се бе придвижил толкова бързо до стълбите?

— Този полицай… агентът под прикритие… в моята стая ли умря?

— Не; изчезна — отвърна момчето след продължително мълчание. — После морето го изхвърли до Операта. За жалост не намерих корниз, но парче корда ще свърши добра работа. Нанижете завесата на нея и я завържете за крепежните елементи от двете страни.

Хари кимна.

В два след полунощ Хари още будуваше. Пушеше последната си цигара. На пода лежаха завесите и кордата. В другия край на двора някаква жена танцуваше валс без музика и без партньор. Хари се заслуша в звуците на града и проследи виещия се към тавана дим. Описваше криволици и наглед случайни фигури, в които Хари се опитваше да улови закономерност.

Чистката започна цели два месеца след срещата между стареца и Исабел.

Първи го отнесоха виетнамците. Във вестника писаха, че ченгетата ударили девет места едновременно, открили пет склада за хероин и арестували трийсет и шестима виетнамски наркобарони. Следващата седмица дойде редът на косовските албанци. Баретите от „Делта“ щурмуваха апартамент в Хелсфюр, който циганският бос смятал за недосегаем. На северноафриканците и литовците също не им се размина. Новият шеф на ОРГКРИМ, красив като модел мъж с дълги мигли, обясни пред медиите, че акциите са провокирани от постъпили анонимни сигнали. Последваха масови арести на улични пласьори. Опандизиха всичко живо — от катраненочерни сомалийци до млечнобели норвежци. Но и с пръст не бутнаха дилърите в екипи на „Арсенал“. Куките поразчистиха конкуренцията и търговията ни се засили. Старецът приюти неколцина дилъри, останали без работа след последните събития, ала спази своята част от сделката: в центъра на Осло почти не се предлагаше хероин. Намалихме вноса на херца, понеже виолинът носеше по-големи печалби. Той е по-скъп и част от наркоманите се опитаха да минат на морфин, не след дълго обаче пак се върнаха към виолина.

Продавахме по-бързо от темповете, с които Ибсен произвеждаше.

Един вторник свършихме стоката още в дванайсет и половина и понеже най-строго ни бяха забранили да използваме джиесеми — старецът смяташе Осло за Балтимор — слязох до Централната гара и позвъних на руския „Гресо“ от уличен телефон. Андрей вдигна, обясни, че е зает, и обеща да се погрижи. Тримата с Олег и Ирене седнахме на стълбите по улица „Шипер“, отпращахме клиентите и се отдадохме на релакс. След час видях към нас да се задава накуцващият Ибсен. Здраво беше яхнал метлата. Разкрещя се като побъркан. Когато обаче забеляза Ирене, тутакси млъкна и смекчи тона. Заведе ни в задния двор и ни предаде торбичка със сто дози.