Ю Несбьо - Фантом

— Ето ти мостра от материала. Занеси я на шефа ти. Един грам струва осемстотин крони. Само внимавайте с дозировката. Това стига за десет дози. Вдругиден пак ще дойда тук по същото време.

Мъжът ми подаде пликчето, обърна се и закуцука надолу по улицата.

Обикновено веднага изхвърлях такива мостри директно на боклука. Как да продам нещо, в чието качество не съм сигурен? Все пак трябваше да си пазя репутацията. Но налудничавият блясък в очите на непознатия ме възпря. В края на работния ден се отчетохме на Андрей и аз заведох Олег и Ирене в Хероиновия парк. Поразпитахме „дрОгарчетата“ дали някой иска да тества нова стока. Туту ме беше водил на такива „дегустации“. Когато в града пристигне непознат наркотик, дилърите отиват там, където се навъртат най-отчаяните наркомани, защото те са готови да си вкарат каквото и да е, стига да е на аванта. Не им пука дали ще ги убие. Те и без това са си кажи-речи пътници.

Събрахме четирима доброволци. Първо поискаха бонус към „дегустацията“ — по една стандартна доза. Отказах. Останаха трима. Разпределих дозите.

— Само толкова ли! — възропта един от наркоманите, които си преплиташе езика като покосен от инсулт.

Сопнах му се да си трае, ако иска да получи десерт.

Тримата — аз, Ирене и Олег — наблюдавахме зорко, докато тримата търсеха да нацелят некалцирана вена. Изшиха се с вещината на лекари.

— О, по дяволите… — изпъшка единият.

— Ааааа — простена другият.

После се възцари мълчание. Пълна тишина. Сякаш бяхме изстреляли ракета в космоса и бяхме изгубили всякаква връзка с нея. Но въпреки липсата на контакт, екстатичният израз в очите им, преди да се понесат в космическия простор, говореше достатъчно ясно: „Хюстън, нямаме проблем“ 42 42 От емблематичната реплика на екипажа на „Аполо“ 13 към Командния център в Хюстън „Хюстън, имахме проблем“, често погрешно цитирана като „Хюстън, имаме проблем“ — Б.пр. . Когато се приземиха, вече се беше стъмнило. Полетът им продължи над пет часа — два пъти по-дълго отколкото държи хероинът. Пилотите изпитатели бяха единодушни: никога не са „изтрещявали“ така. Искаха още, молеха ме да им дам остатъка от пликчето и пристъпиха към мен, протегнали напред ръце като зомбитата от „Трилър“. Тримата избухнахме в смях и се ометохме оттам.

Прибрахме се в репетиционната и седнахме на матрака. Случилото се ме подтикна към сериозен размисъл. Опитен наркоман на „помпа“ обикновено си вкарва по четвърт грам хероин, а четири пъти по-малка доза от новото изстреля във висините най-закоравелите дрОгари в града, все едно никога не са се друсали! Онзи тип ми беше дал чиста стока. Но какво представляваше тя? На вид, мирис и консистенция напомняше хероин, но ако беше хероин, толкова нищожна доза нямаше да ги държи пет часа. Така или иначе, бях се натъкнал на златна мина. Към един грам — за осемстотин крони — прибавяш това-онова, правиш три пъти по-голямо количество и го продаваш за хиляда и четиристотин кинта. Пласирам ли по петдесет грама дневно, ето ти трийсет бона право в джоба. В моя джоб и в джобовете на Олег и Ирене.

Светнах ги за бизнес предложението. С цифри.

Те се спогледаха. Бях очаквал да се ентусиазират повече.

— Ами Дубай… — подхвана предпазливо Олег.

— Няма страшно, ние няма да го мамим — опитах се да го успокоя аз. — Първо ще кажем, че напускаме. Исус ни се явил или нещо подобно. Ще поизчакаме малко и после тръгваме да пласираме по шанаджийски.

Двамата пак се спогледаха. Започнах да надушвам нещо, което досега явно ми бе убягвало.

— Да, ама ние… — подхвана Олег, докато очите му търсеха къде да се вкопчат, — … с Ирене…

— Какво?

Олег се гърчеше, все едно е набоден червей, и току поглеждаше безпомощно Ирене.

— С Олег смятаме да се изнесем на квартира — обясни тя. — Избрали сме си апартамент и спестяваме за депозита. До лятото ще поработим, а после…

— После?

— Ще завършим гимназия — отвърна Олег. — А след това ще се запишем и в университет.

— Да следваме право — допълни Ирене. — Олег има отличен успех.

Тя се засмя малко сконфузено — така се смееше, когато се притесняваше, че е изтърсила някоя глупост, — но обичайно бледите ѝ бузи сега пламтяха от щастие.

Подлеците се бяха загаджили зад гърба ми! Как не го бях забелязал?

— Право, а? — отворих пликчето, в което беше останал един грам от новата стока. — За да станете шефове на куките, а?