Ю Несбьо - Фантом

— Като те слушам, даже не бих те нарекъл християнин.

— Нека се изразя така: не вярата ме е спасила, а съмнението. Това е моят завет.

— Съмнението.

— Именно — жълтите зъби на Кето̀ проблеснаха в мрака. — Нека те питам: толкова ли си сигурен, че Господ не съществува, че няма Божий промисъл?

Хари се засмя тихо.

— Не сме чак толкова различни, Хари. Аз нося свещеническа яка, без да съм същински християнин, ти — шерифска звезда, а не си шериф. Колко непоклатимо всъщност е твоето евангелие? Защитаваш утвърдените и работиш, та на заблудените да им се въздаде според греховете? Нима и ти не си неверник?

Хари извади нова цигара от кутията.

— За жалост, вината на Олег е извън всяко съмнение. Ще се прибирам.

— В такъв случай — приятен път. Ще тръгвам. Чака ме служба.

Зад гърба на Хари пропищя клаксон. Той се извърна машинално. Два фара го заслепиха и после зашариха напред, към завоя. Стоповете проблеснаха като два изтляващи въглена в мрака. Полицейската кола намали пред гаражите на Управлението. Хари се обърна към Кето̀, но онзи вече беше изчезнал. Старият свещеник сякаш се бе слял с мрака. Хари долови само глухи стъпки, отдалечаващи се към гробището.

Хари действително смогна да си събере багажа и да се изнесе от хотела за предвидените пет минути.

— За гостите, желаещи да платят в брой, сме предвидили отстъпка — обясни момчето зад рецепцията.

Познатата стара традиция.

Затърси в портфейла си. Вътре имаше разнообразна валута: хонконгски долари, юани, американски долари, евро. Мобилният му телефон зазвъня. Долепи го до ухото си и едновременно подаде на момчето отброените банкноти.

— Слушам.

— Аз съм. Какво правиш?

По дяволите. Беше решил да ѝ се обади чак от летището. Да направи раздялата възможно по-проста и брутална. Да изтръгне ножа отведнъж.

— Тъкмо напускам хотела. Да ти звънна след две минути?

— Обаждам се само да ти кажа, че Олег се е свързал с адвоката си… с Ханс Кристиан.

— Отстъпката важи при плащане в норвежки крони — обясни момчето.

— Олег иска да те види, Хари.

— Мамка му!

— Какво? Хари, там ли си?

— Може ли да платя с Visa?

— Ще ви излезе по-евтино да изтеглите пари в брой от банкомат.

— Да ме види?

— Така е казал. Час по-скоро.

— Невъзможно е, Ракел.

— Защо?

— Защото…

— Въпреки това ще платя с карта.

— Хари?

— Наложили са му забрана за посещения, Ракел. Втори път няма как да надхитря охраната, а и….

— Какво?

— Не виждам смисъл. Изчетох цялата документация и…

— И?

— Според мен той наистина е застрелял Густо Хансен, Ракел.

— Приемаме всички други карти освен Visa: MasterCard, American Express…

— Нямам друга карта! Ракел?

— Тогава платете в долари или евро. Обменният курс не е никак изгоден, но пак е за предпочитане пред ПОС терминала.

— Ракел? Ракел? По дяволите!

— Всичко наред ли е, господин Хуле?

— Тя затвори. Ето ви парите. Стигат ли?

Стоях на улица „Шипер“ и гледах как плющи дъждът. Зимата така и не успя да вземе надмощие, но затова пък непрекъснато валеше дъжд. Това обаче изобщо не намали търсенето. С Олег и Ирене продавахме повече за един ден, отколкото преди при Один и Туту — за цяла седмица. Печелехме около шест хиляди дневно. А като пресметнах оборота от всички „привърженици“ на „Арсенал“ в центъра, излезе, че старецът явно прибираше в джоба си над два милиона крони седмично. Е, възможно е да съм попреувеличил.

Всяка вечер, преди да се отчетем на Андрей, двамата с Олег преброявахме най-внимателно парите и останалата стока. Не се е случвало сумата да не излиза до последната крона. Не си заслужаваше да крадем.

На Олег имах стопроцентово доверие. Не допусках дори да му хрумне да хитрува. Ако пък му хрумне, значи, изобщо не е схванал концепцията на кражбата. Възможно е и мисълта на Ирене да е преизпълвала ума и сърцето му. Направо ми идеше да прихна, като го гледах как угоднически върти опашка в нейно присъствие. А тя изобщо не забелязваше обожанието в очите му. Защото Ирене виждаше само едно.

Мен.

Това нито ме смущаваше, нито ме радваше. Бях свикнал да съм ѝ слабост.

Познавах я отлично, знаех точно как да накарам неопетненото ѝ сърчице да забие, сладките ѝ устни да се разтеглят в усмивка, а сините ѝ очи да се налеят с огромни сълзи — в зависимост какво исках. Можех да я освободя от властта си, да отворя вратата и да я окуража да се възползва от други възможности. Но аз съм крадец, а крадците никога не изпускат от ръцете си нещо, от което някой ден биха спечелили. Ирене беше моя. Тъй както двата милиона седмично принадлежаха на стареца.