Ю Несбьо - Фантом

Не изчака Ракел да се прибере. Тръгна си. Нали беше изморен след дългия полет. Знаеше обаче, че причината е друга. Не би намерил сили да ѝ съобщи, че изчетените материали не потвърждават съмненията му във вината на Олег; отнели са му истината, пътя, живота и единствената възможност за спасение.

Хари се облече и излезе. Тръгна пеша. Холменколен, Рис, Согн, Юлевол, Болтельока, ресторант „Скрьодер“. Поколеба се дали да не влезе, но се отказа. Предпочете да продължи на изток. Пресече моста над реката и продължи към квартал „Тьойен“.

Отвори вратата на кафене „Фюрлюсе“. Навън започваше да се спуска сумрак. Вътре Хари завари всичко, както го бе запомнил. Светли стени, светли мебели, големи прозорци, които пропускат обилно количество светлина. В това приветливо помещение клиентите седяха до масите пред чаша кафе и сандвичи. Някои клюмаха, все едно току-що са финиширали след петдесеткилометрово ски бягане, други разговаряха отсечено на неразбираем за непосветените „дрОгарски“ език, а трети напомняха еснафската клиентела на „United Bakeries“, където редовно се образува задръстване от детски колички.

Част от присъстващите бяха облечени с дрехи втора употреба, каквито раздаваха в кафенето. Други още не ги бяха извадили от найлоновите пликове. Трети пък имаха вид на застрахователни агенти или провинциални учителки.

Хари се запъти към тезгяха. Закръглено усмихнато момиче в суичър с логото на Армията на спасението му предложи шварц кафе и филийка пълнозърнест хляб с кафяво сирене.

— Друг път — отклони любезното предложение той. — Мартине на работа ли е?

— Днес е на смяна в клиниката — момичето посочи към тавана: на горния етаж се намираше медицински кабинет за спешна помощ, оборудван и поддържан пак от Армията. — Но я очаквам всеки…

— Хари!

Обърна се. Мартине Екхоф — дребничка, усмихната, с котешки очи, прекалено голяма уста, съвсем малко носле. Зениците ѝ сякаш се стичаха към ръба на кафявите ириси и приличаха на ключалки. Някога Мартине му беше обяснила, че това е вродено и на медицински език се нарича iris coloboma .

Надигна се на пръсти и го притисна продължително в обятията си. После леко се отдръпна, хвана двете му ръце и го погледна. По лицето ѝ премина сянка, когато забеляза белега му.

— Толкова си… отслабнал.

— Благодаря — засмя се Хари. — Всъщност обаче не аз съм отслабнал, а…

— Знам, знам — възкликна тя. — Аз съм надебеляла! Обзалагам се, че всички твои познати са напълнели за толкова време, Хари. Само ти си изпосталял. Пък и аз имам оправдание за фигурата си…

Тя леко се потупа по корема, изпъкнал под черния вълнен пуловер.

— Рикард ли ти го причини?

Мартине се разсмя и кимна въодушевено. Зачервеното ѝ лице излъчваше горещина на плазмен екран.

Отидоха да седнат до единствената свободна маса. Мартине едва се смести на стола. Вълнението ѝ от предстоящото радостно събитие изглеждаше абсурдно на фона на опропастените животи, апатията и отчаянието наоколо.

— Дойдох да те попитам дали знаеш за случая „Густо“.

— Знам, разбира се — въздъхна дълбоко тя. — Тук едва ли има човек, който да не знае. Густо беше част от твърдия ни контингент. Не се отбиваше често, но го познавахме. Всички момичета, които работят тук, бяха влюбени в него. Удивително красив младеж!

— А Олег? Предполагаемият убиец?

— И той идваше. Заедно с едно момиче. — Мартине се намръщи. — Предполагаем? Да не са възникнали съмнения във вината му?

— Точно това се опитвам да разбера. Момиче, казваш?

— Симпатична, малко бледа, дребничка. Ингюн? Ириам? — Обърна се към тезгяха и се провикна: — Ей, как се казваше несъщата сестра на Густо? — Преди някой да успее да ѝ отговори, Мартине се сети сама: — Ирене!

— Рижава, с лунички?

— Толкова е бледа, че ако нямаше червена коса, никой не би я забелязал. Накрая беше станала почти прозрачна.

— Накрая?

— Тъкмо обсъждахме, че отдавна не се е отбивала при нас. Поразпитах неколцина нейни познати дали не е напуснала Осло. Всички само вдигат рамене.

— Да си спомняш нещо необичайно в дните преди и след убийството?

— Не. В злополучния ден чухме полицейски сирени и се досетихме, че е пострадало някое от нашите духовни чеда, защото един от колегите ти получи обаждане и веднага изхвърча от кафенето.

— Нали по неписано правило във „Фюрлюсе“ не се допускат полицейски агенти?

— Според мен той не идваше тук по работа, Хари. Сядаше ей там с брой на „Класекампен“ и се преструваше, че чете. Може да ти прозвучи малко самонадеяно, но по мое мнение идваше тук заради моя милост — Мартине кокетно долепи длан до гърдите си.