Том Кристенсен - Драконът

Няколко минути по-късно той вече беше на път, движеше се с голяма скорост по прашните и неравни, частично асфалтирани пътища. През цялото време с това непрекъснато движение на африканци, вървящи пеша в окъсаните си дрехи и обувки от двете страни на главните пътища, носещи или теглещи всевъзможни предмети от целия свят. Иначе пътищата бяха натоварени от трафик с бръмчащи превозни средства, които бълваха изгорели газове. Този пейзаж, който отблизо беше толкова мръсен, прашен и разрушен, изглеждаше така съвършено различен от по-голямо разстояние. През прозорците на самолетите, особено ако полетът беше по залез-слънце, това беше като да гледаш в кутия за бижута. С блестящата вода на Нил, приличаща на сребърна гривна, заедно с отраженията, проблясъците и искрите от нещо, наподобяващо злато, и камъни в кафяво-оранжевия пустинен пейзаж. Точно тогава, отвисоко във въздуха Хартум беше красиво, може би най-красивото място на света.

Но Арве Магне Ферен отдавна почти не забелязваше обстановката тук долу, на земята. Понеже живееше тук от години. Заобикалящата обстановка просто преминаваше покрай него, докато той седеше на задната седалка и гледаше замислено към сивокафявия, сух пейзаж под палещото слънце.

Мобилният телефон звънна. Беше Джон.

– Току-що говорих с племенницата ми в офиса на летището – обясни той. – Лола. Тя провери списъка с пътниците. Далайла е летяла преди три дни с полет на "Луфтханза" до Франкфурт. – Джон изглеждаше задъхан.

Шофьорът намали скоростта, тъй като един камион бе спрял на пътя пред тях. Ферен отправи поглед навън през страничното стъкло и спря очите си върху един висок мъж, който теглеше каруца покрай пътя, а най-отпред вътре се возеха няколко деца. Голото му тяло от кръста нагоре блестеше от пот.

– И тя е сигурна, че е Далайла?

– Да – отвърна Джон. Сега дишането му се успокои. – Разбрах и още нещо. От сейфа в офиса са изчезнали пари. Долари и евро. Около двайсет хиляди евро и десет хиляди долара. Самолетният ѝ билет е бил платен в брой.

– Но... – Ферен объркано се огледа около себе си. – Тя нямаше кода.

– Трябва да го е намерила отнякъде. Не може да е бил някой друг.

– Не може ли?

– Аз никога не бих направил нещо подобно, Ферен – отговори той с едва доловим глас.

– Благодаря – рече Ферен и приключи разговора.

Точно в 9.00 часа шофьорът спря колата пред жилището на посланика на Норвегия. Много официално облечени норвежци, както възрастни, така и деца пристигнаха едновременно с автомобилите си. Верен на традицията, норвежкият посланик бе поканил гостите по случай 17-и май в личната си резиденция.

Ферен отиде до вратата, където застана на опашка сред останалите усмихнати лица, за да се здрависа с посланик Алфред Клаусен и госпожа Ингри, които седяха вътре, точно на вратата и поздравяваха поотделно всеки един от гостите с "добре дошъл". Слънцето грееше силно върху главите на хората, докато опашката пълзеше напред.

Когато дойде ред на Ферен, той сграбчи ръката на Клаусен в своите две и я задържа силно за няколко секунди.

Посланикът сърдечно се усмихна и се засмя фамилиарно.

– Чух, че от Норад [7] Норад – Норвежка агенция за съвместно развитие и представляваща държавна дирекция към Министерство на външните работи. са изключително доволни. Поздравления, Арве. Вие сте много енергичен човек. Това, което сте направили, е удивително. Трябва да го призная наистина.

Ферен се усмихна признателно.

– Благодаря. Сега Банката за развитие ще си дойде на мястото.

Пусна ръката на посланика и се обърна към съпругата му, която седеше до мъжа си, облечена в Национална носия. Пое дясната ѝ ръка, целуна я внимателно и погледна в сините ѝ очи. Ферен винаги бе смятал, че съпругата на посланика е фантастична жена, и никога не се бе опитвал да го скрие.

– Чудесно е, че успяхте да дойдете, Арве – каза тя и се усмихна широко, но пакостливо. – Но трябва да се радвате, че не се налага да вървите в жегата – добави тя и леко придърпа бялата си престилка върху носията. Приведе се напред и прошепна в ухото му – Направо не се издържа в тази дяволска горещина. – Тя се засмя и се обърна към следващия човек от опашката.

Веднага след това Ферен получи в ръката си чаша жълта, искряща течност и изчезна по-навътре сред потока от тържествено облечени хора, които искаха да се здрависат с него, повечето познати, но също и някои новодошли норвежци, които мигом разпознаха Арве Магне Ферен. Едва ли имаше някой по-известен норвежец на африканския континент.