Том Кристенсен - Драконът

Далайла остана права с плика, притиснат към гърдите ѝ.

– Вземете това с вас – помоли тя. – Този плик съдържа всичко. – Тя преглътна. – Човек би убил, за да получи онова, което е вътре в плика. Разбирате ли какво ви казвам, Бидерман?

Бидерман за миг я погледна изненадано.

– Естествено. – Той стана. – Дори ще мина през офиса и ще го сложа в сейфа, който е защитен както от пожар, така и от крадци. Не се тревожете.

Но това, което тя каза, и изразът на лицето ѝ го обезпокоиха.

Тя му подаде плика и носната кърпичка.

Бидерман пъхна носната си кърпичка в джоба на панталона и после претегли плика между дланите си. Вътре имаше дебело тесте с документи, както и малко твърди чипове от някакъв вид, който не успя да познае. Леко опипа с пръсти всички малки издутини в плика.

– Карти памет – обясни тя. – Съдържат както филми, така и аудиозаписи и снимки.

– Добре. Хубаво. – Той отвори дипломатическото си куфарче и постави плика за писма вътре. След това го затвори грижливо и отново я увери, че е заключен, опитвайки се да отвори капака обратно. – Не се безпокойте, свикнали сме да пазим важни документи. Има ли нещо друго, което бихте искали да ми разкажете, преди да си тръгна? Клиентите ме очакват – излъга той.

– Заплащането ви – отвърна тя. – В плика има аванс.

– Чудесно – отвърна Бидерман и се усмихна облекчен. Той изпита непосредствена нужда да отвори дипломатическото си куфарче и да провери колко пари имаше, но не го направи. Сумата, която се намираше вътре, се оказа от решаващо значение за това колко ентусиазиран щеше да отиде той на работа, беше сигурен поне в това. Но валутата можеше да представлява проблем. Ами ако там бяха норвежки крони или пък судански едно-или-друго, което не можеше да се обмени и беше без никаква стойност?

– Телефонният номер – рече тя.

– Да, вярно. – Той извади портфейла си от джоба и извади оттам визитна картичка.

Далайла Таха бързо записа номера на новия си мобилен телефон, който беше купила точно преди да напусне Хартум. Старият седеше изключен в куфара, вероятно пълен със съобщения. Тя записа своя номер в един тефтер, който лежеше на кръглата масичка, скъса листа и му го подаде.

Бидерман протегна ръката си.

– Утре ще намина – напомни той. – В най-лошия случай, ще ви звънна.

Едва когато се качи в асансьора, Бидерман усети колко горещо беше в хотелската стая при тази жена – и колко много се беше изпотил. Избърса с външната страна на ръката си влажното си чело.

Внезапно го осени една мисъл, толкова естествена, че той почти беше изненадан как не се бе сетил по-рано. Далайла Таха бе дошла в Осло и Норвегия поради една-единствена причина – планираше да потърси политическо убежище. Ето защо тя се нуждаеше от неговата помощ, а съдържанието на пощенския плик, който той носеше, трябваше да бъде нейната застраховка, че норвежките власти нямаше да я върнат обратно. Ако разкриеше и в добавка към това успееше да ги убеди, че военнопрестъпниците от родната ѝ страна нелегално пребиваваха в Норвегия, щеше да изпадне в опасност, а така би било невъзможно да я изпратят обратно в Судан. По този начин тя щеше да може да остане тук в периода за одобрение на емигранти, както и да се подсигури, че ще има време, докато получи разрешение за постоянно пребиваване. Така трябва да беше, помисли си Бидерман, докато минаваше през лобито по посока към изхода.

Почти изпита облекчение, когато излезе навън на чист въздух. Слънцето все още грееше.

Бидерман лекичко се усмихна, вървейки към автомобила си. Нямаше търпение за събиранията довечера и утре. Никога не се бе опитвал да крие, че беше изключително социално същество и беше в стихията си, когато беше заобиколен от празнично облечени хора с чаши шампанско в ръка.

Беше много оживено на паркинга и следобедният трафик на пътя бе натоварен. Там и тогава той реши – трябваше да занесе у дома си пощенския плик. Ако минеше през офиса си, щеше да му отнеме минимум един час отгоре. Нямаше смисъл.

Седна зад волана с дипломатическото куфарче в скута си, отвори го и извади дебелия пощенски плик. След това остави куфара отворен на мястото до себе си и разгледа плика, който държеше в ръцете си. Нямаше нищо написано от външната му страна и беше залепен.

Нямаше никакви скрупули да не го отвори – авансът му се намираше там, затова го разкъса с показалеца си и погледна вътре.

Освен дебелото тесте с документи и купчинката карти памет, имаше и бял плик. Той го извади, отвори го и погледна. Бидерман се усмихна на себе си. Имаше пари в евро, дебела пачка с банкноти. Той бързо се огледа наоколо, остави плика на скута си и извади парите. Преброи ги, докато крадешком се огледа наоколо. Имаше трийсет банкноти от по петстотин евро – 15000 евро. Сърцето му заби с ускорен пулс. За пореден път той се огледа, пъхна обратно банкнотите, остави ги в кафявия плик и заключи всичко обратно в дипломатическото си куфарче. Остави го на седалката до себе си.