Том Кристенсен - Драконът

– Опитвам се да си изкарвам прехраната. Точно като вас.

Кристофершен отново се насили да се усмихне.

– За кого работиш?

– За мнозина – имам много клиенти, Кристофершен, но бих приел и още, ако познаваш някого.

Кристофершен пусна прозореца.

– Направи ми една услуга. Разкарай се, Улав. Не искам да те виждам повече тук.

– Няма проблем – заяви Улав, за последно си дръпна от цигарата и я хвърли на асфалта. Веднага след това потегли и изчезна.

Грини виждаше, че колегата му беше раздразнен, когато се настани обратно в автомобила. Затова почака малко преди да го попита:

– Какво правеше този тук?

– Дявол го знае какво. Но в това, че мнозина се интересуват от нашата цел, няма никакво съмнение.

Белият "Ягуар" се държеше перфектно на пътя. Само един лек натиск върху педала за газта и двигателят с охота започваше възторжено да ръмжи, притискайки го назад в кожената седалка. Беше свалил от себе си дебелото яке, ръкавиците и вратовръзката и шофираше с официално сако с две копчета на ризата, откопчани на врата, така че малко от светлокестенявите му косми се виждаха.

Всичко беше толкова по-различно при смъкнат покрив. Силните шумове от трафика, който гърмеше наоколо, вятърът, който бушуваше и рошеше косата, това почти вълнуващо усещане за свобода, подобието на младежко перчене. Освен това се носеше аромат на цветя и хладна влага. Той можеше да долови дори звука от любовните песни на птиците в размножителен период сред звука на двигателя.

Първият за годината ден със смъкнат покрив, 120000 в брой и барбекю в приятна компания, която го очакваше. Животът едва ли можеше да бъде по-добър.

Адвокат Бидерман пусна CD плейъра и на висок глас започна да си припява заедно с музиката на "Ролинг Стоунс", която изведнъж тръгна от колоните: " I can't get no satisfaction! "

По пътищата имаше по-малко движение, отколкото бе предполагал. Хората трябва да бяха приключили по-рано, защото на следващия ден беше 17-и май. Междувременно автомобилите караха леко встрани, така че той беше свободен да даде допълнително газ. "Cause I try, and I try, and I try, and I try. I can't get no (...)"

Чу, че мобилният му телефон силно звъни, отпусна леко газта, намали звука на "Ролинг Стоунс" и постави слушалката на хендс фрийто си в ухото. Остави телефона в скута си.

Беше Линда, съпругата му.

– Йенс и Йойо дойдоха. Ти къде си?

– На път съм – усмихна се той, мина на трета скорост и силно натисна педала за газта, така че тя да чуе бръмченето.

– Мили Боже, Кени, карай внимателно.

– Там съм до десет минути най-много – отвърна ѝ той.

Обикновено Арве Магне Ферен ставаше в пет часа сутринта, но днес беше 17-и май и не се работеше, затова реши да се поизлежава още няколко минути. Лежеше в полубудно състояние под шума от постоянното бръмчене на климатика в ушите му.

Докато лежеше така полузаспал, мислите му отново се насочиха към Далайла.

Никой все още не се беше чувал с нея. Джон беше констатирал, че малкият ѝ апартамент бе заключен и опразнен, беше разпитвал и всички съседи дали знаеха къде можеше да е тя. Но те само бяха поклатили отрицателно глави и разказаха, че нямат и най-малка представа накъде беше заминала. Далайла я нямаше от два дни. А мобилният ѝ телефон беше изключен.

Това тревожеше Ферен, силно го тревожеше.

Когато мислите му станаха прекалено обезпокояващи и натрапчиви, той повече не можеше да лежи, затова реши да стане, внезапно напълно буден. Усети пристъп на болка в бедрата, когато стъпи на пода и се изправи.

Съпругата му Луси, която по произход бе от Чад, със сигурност вече беше станала. Така беше най-добре. Двете деца от първия му брак бяха пораснали и се бяха изнесли преди много години. Луси никога не се сдоби с деца. Сега бе преминала трийсет и пет и беше изгубила надежда. Срамуваше се от липсата си на плодовитост.

След един бърз душ и лека закуска, състояща се от пресни плодове, която беше приготвена за него и прибрана в хладилника, той намери черния си костюм. Не му се налагаше често да го използва, само при тържествени събития и в някои случаи, когато щяха да се провеждат важни срещи. Последният път всъщност беше преди няколко дни, при успешната среща с Африканската банка за развитие.

Най-много му харесваше да се облича небрежно – жълтокафяв панталон и яке с тениска отдолу. В допълнение към кръглата, широка шапка, която му беше за жаркото слънце. Но не и днес.

След като си облече една изгладена риза и костюм и си сложи червена вратовръзка, а после си закачи дългата лентичка, символизираща празника, на левия ревер, той застана пред голямото огледало и се погледна. Далеч не беше недоволен от образа, който видя. А и гърбът му беше по-добре. Приглади тънката си прошарена коса назад, махна няколко косъма и люспи от пърхот от раменете си, вдигна слушалката на телефона при входната врата и помоли шофьора да докара колата.