Том Кристенсен - Драконът

Ферен се изправи и се обърна по посока към гласа, който ги прекъсна. Посланик Клаусен бе дошъл и седеше с изкуствена усмивка на уста.

– Разбира се – отвърна Ферен и вдигна към него чашата си с вино за наздравица, преди да открие, че посланикът нямаше чаша.

Съпругата на посланика улови ръката на мъжа си и леко се облегна на него, докато спря погледа си върху Ферен.

– Бих искал да поговоря с вас на четири очи – обърна се Ферен към посланика. – Дали е възможно? Мисля, че довечера ще стане твърде оживено.

– Сега? – попита Клаусен. – С най-голямо удоволствие.

– Тогава, господа, аз, разбира се, ще се оттегля – включи се съпругата на посланика, пусна ръката на мъжа си, притвори очи в престорена изстрадала гримаса и изчезна в посока към малка групичка жени, които седяха близо една до друга точно на няколко крачки.

Ферен отпи последните остатъци от изпълнения ѝ със сладост аромат.

– Извинете, ако това бе неучтиво от моя страна – рече той на Клаусен. – Ще отнеме само един момент.

– Няма никакъв проблем – на свой ред каза Клаусен, хвана Ферен за лакътя и го поведе през вратата на терасата към просторния хол и след това нагоре по застланите с килим стъпала към втория етаж. Там горе те седнаха на два плетени стола, които се намираха до стъклена масичка, точно зад перилата на площадката.

– Направо към въпроса – заяви Ферен. – Разбрах, че Йоаким Жаклин е бил освободен от затвора вчера.

Клаусен кимна.

– Чухте ли нещо?

– Не. Но съм наясно с пускането му на свобода. Мнозина се интересуват от това. – Той навлажни устни.

– Знаете ли какво се случва? Има ли някой, който да е... казал нещо?

Клаусен леко поклати глава.

– Не, не знам никакви подробности. Но смятам, че го следят.

– Можете ли да вземете някакви контакти и да опитате да откриете какво става? Аз самият се мъча да добия някаква представа.

Клаусен вдигна рамене.

– Седемнайсети май е. Съмнявам се да има някой високопоставен на работа на тераса "Виктория".

– Не можете ли да се обадите въпреки това? Вижте какво можете да откриете, преди да се срещнем отново тази вечер.

– Ще видя какво мога да направя.

– Добре. – Ферен отпи от леденостудената вода, която все още държеше в ръка. – Оценявам го.

Когато сутрешното слънце най-сетне започна да пробива през тежките завеси, Далайла стана и отиде в банята, за да си вземе душ. Беше минала една безкрайно дълга и безсънна нощ. Не можеше да си представи колко време прекара, докато горещата вода течеше върху нея, като в същото време постоянно се ослушваше за звук от мобилния телефон, който бе оставила върху тоалетното шкафче. Остана там, докато не започна да ѝ става неприятно.

Когато той позвънеше, трябваше да е готова веднага да вдигне.

Хотелската стая, в която тя се намираше, ѝ изглеждаше все по-малка и по-малка с всеки изминал час. Не можеше да понесе храна и се отказа да слиза в трапезарията за закуска. Но съжали, когато мина единайсет часа и сервирането на закуската беше приключило (според информационната брошура). Едва тогава усети, че стомахът ѝ нямаше какво да смила. Всичко, което бе поела досега, беше изворна вода.

Далайла не можеше да се засеседи за дълго време, преди отново да трябва да се изправи и да направи петте крачки, които бяха необходими, за да стигне човек от прозореца до вратата, отново и отново, обиколка след обиколка, докато минутите бавно се изнизваха.

Той трябваше всеки момент да се свърже с нея, мислеше си тя. Бидерман трябва да звънне всеки момент – или да дойде. Но телефонът, който стоеше на нощното шкафче, не издаваше нито звук, както и мобилният ѝ.

Отиде до масата, провери дали мобилният беше включен, за Бог знае кой път, и след това го остави обратно на мястото му.

Часът минаваше дванайсет, а все още нямаше новини от Бидерман.

Неприятни мисли започнаха да валят. Сякаш отдавна се бе опитвала да им попречи да я обземат, но когато тя веднъж се пречупи, те не спираха. Може би адвокат Бидерман беше измамник. Може би Йостайн Конти, с когото за последната година тя бе установила толкова близка връзка, но сега се бе преместил в Марбела, не познаваше Бидерман достатъчно добре. Може би Йостайн просто мислеше, че го познава. Измамниците бяха експерти в печеленето на доверие.

Петнайсет хиляди долара бе оставила в пощенския плик за Бидерман. Беше глупаво от нейна страна. Трябваше вместо това да го попита колко иска. Може би петнайсет хиляди евро бяха прекалено много? Но какво знаеше тя всъщност? Единствените адвокати, от които бе виждала фактура, работеха в английска фирма, от която Ферен се бе възползвал, и беше главозамайващо скъпо.