Том Кристенсен - Драконът

Но сега беше прекалено късно. А и петнайсетте хиляди евро не бяха най-лошото. То беше, че тя му бе дала всичко, което беше събирала, всяко малко късче информация. Всичко – и нямаше други копия. Защо ѝ беше да пази копия на нещо подобно?

Седна в края на леглото и отпусна глава в ръцете си.

Как можеше да е толкова глупава, безразсъдна, такава идиотка. Ами ако на Бидерман не можеше да се разчита? Не беше ли седял да ѝ се присмива, когато беше тук?

Взе визитната му картичка от масата и за пореден път започна да я изучава – визитна картичка със златен надпис и изключителна визия, точно такава, каквато един измамник би си направил. Но това беше единственият довод, с който разполагаше, както и че Йостайн Конти настояваше, че Бидерман е честен и талантлив адвокат, на когото тя можеше да разчита на сто процента. Той се кълнеше.

Визитната картичка на Бидерман съдържаше име, адрес на кантората, имейл адрес и три телефонни номера – в офиса, факс и мобилен телефон. Тя я остави обратно на масата и отново хвърли поглед към ръчния си часовник.

Беше твърде рано да му звъни. Трябваше да почака, да бъде търпелива.

Далайла взе бързо решение – облече си яке, обу обувки, пъхна мобилния в джоба си и взе асансьора за надолу.

Когато стигна до рецепцията, спря и се загледа изненадано. Сякаш имаше някакъв карнавал, в който всички носеха едни и същи аксесоари и дрехи. Костюмите бяха поразително еднакви, мъже и момчета в тъмни костюми и жени в разноцветни национални носии. А мнозина носеха в ръка норвежкия флаг.

Внимателно се провря между хората, които се редяха, за да влязат в хотелския ресторант, и стигна до главния вход. Същият карнавал цареше и навън. Навсякъде можеха да се видят накичени хора, а норвежкият флаг бе издигнат на всички стълбове.

Трябваше да се усмихне. По някакъв начин трябваше част от радостта на тези празнично облечени хора да се предаде и на нея. Отиде по-нататък през кръговото движение пред хотела към пътя. Много момиченца бяха облечени в едни и същи разноцветни костюмчета, в каквито бяха и големите жени. В далечината можеше да се чуе звук в такт от барабани и духови инструменти.

Изведнъж тя спря. Вторачи се. Още по-нагоре, покрай тротоара вървеше едно семейство – татко, майка и две деца. Празнично облечени като всички останали в бяло и червено. Вървяха ръка за ръка. Всички бяха с черна кожа – като нея. Дишането ѝ стана по-тежко, пред очите ѝ се замая. Тя се обърна и с бързи стъпки тръгна към хотела, без да поглежда назад през стълпотворението от хора при рецепцията и обратно към асансьорите.

Две минути по-късно се заключи в стая 722. Хвърли се на леглото и покри лицето си с ръце. Раменете ѝ трепереха.

Мисълта, която внезапно я осени там, отвън, я накара да се паникьоса. Нямаше представа кое беше африканското семейство, което бе видяла на тротоара, но като нищо можеше да бъде Абдул ал-Фарук, мъжът, който бе малтретирал, насилвал и отнел живота на нейното семейство. Той обикаляше тук, в Осло, заедно с всички останали празнично облечени хора, като свободен човек.

Можеше да се натъкне на него когато и където и да е.

Беше почти полунощ, когато Ферен се прибра след приема в резиденцията на посланика. Заключи се. Къщата беше потънала в тъмнина, като се изключат няколкото слаби светлинки, които обикновено оставаха запалени през нощта. Единственият звук беше непостоянното пращене на насекоми, които биваха изпичани живи в електрическия капан за насекоми в кухнята. Съпругата му си беше легнала, най-вероятно преди два часа, така правеше обикновено, а домашната прислужница се беше оттеглила.

Както беше очаквано, посланикът не бе успял да получи информация от значение извън Министерството на външните работи през деня. Ферен сметна, че той не се и бе опитвал много усилено. Клаусен беше, както повечето хора от посолството, заинтересуван да дава своя принос само ако чувстваше, че територията му е застрашена, а все пак това не беше случай, който щеше да се върне след него като куче и да го захапе в гръб. Единственото, което посланик Клаусен му бе прошепнал в ухото по време на приема, беше, че се бяха "заели с въпроса". Каквото и да означаваше това. Изразът на лицето му казваше на Ферен, че посланикът нямаше нищо ново.

Затова той бе взел своето решение на задната седалка по пътя към къщи. Трябваше да приоритизира това и самият той да направи повече усилия. Неговият най-важен ориентир и мото го изискваха: "Никоя риба не се улавя сама, всичко трябва да се преследва."