Том Кристенсен - Драконът

– Този път ли? Да нямаш предвид, че има и други?

Type се усмихна вяло и поклати глава.

– Надявам се, Type, че никога няма да се окажеш в същата ситуация като мен. Не съм сигурен дали щеше да оцелееш.

Type стана и внимателно избута стола обратно на мястото му.

– Е, уговорихме ли се?

– Да – отвърна Йоаким, – уговорихме се.

Едно тъмносиньо "Волво" от по-старите модели спря на единственото свободно място пред хотел "Златен лъв" на улица "Бугстадвайен". Колегата на Улав, Брус Шарма, излезе и с бързи стъпки отиде към изхода. Беше облечен в хавайска риза, която свободно висеше върху светлите панталони и носеше черна кожена папка.

Вече вътре той седеше и гледаше двамата, които работеха зад гишето на рецепцията – млада жена и мъж на около четиридесет-четиридесет и пет, и двамата облечени в хотелска черна униформа с лого на малкия джоб.

Брус си избра жената и отиде при нея, когато тя се освободи.

– Мога ли да ви помогна? – попита тя дружелюбно.

– Надявам се – каза той и се усмихна широко. – Натоварено ли е през деня?

– Да, започва да става – отвърна тя и се усмихна услужливо.

Той остави кожената папка на тезгяха, отвори закопчалката и извади отвътре някакви документи. После се огледа внимателно наоколо, наведе се към нея и понижи глас.

– Полиция – прошепна той. – Издирваме една жена. – Той обърна един от листовете, който се оказа ясна фотография на усмихната чернокожа жена зад бюро. Обърна го към нея.

Рецепционистката го погледна по-отблизо.

– Това е името ѝ – поясни той и посочи. Беше написано под снимката. – Далайла Таха.

Рецепционистката поклати глава.

– Не се сещам да съм я виждала.

– Ще бъдете ли така любезна да проверите заради мен?

Тя направи стъпка встрани и сложи ръце върху клавиатурата.

Написа Далайла Таха , докато се взираше в екрана.

– Няма никой тук, който да се е регистрирал под това име, доколкото виждам... – и тя продължи да пише още малко – нито пък има резервация на това име.

– Благодаря ви за помощта – каза Брус Шарма, остави снимката обратно в папката и изчезна навън.

Когато се настани зад волана, видя, че двамата рецепционисти оживено разговаряха и поглеждаха към него.

Той обърна и отпътува по-нататък по улица "Бугстадвайен", като в това време постави слушалката на хендсфрийто в ухото си. Позвъни на номер от списъка с бързо набиране.

– Брус е. Ти докъде стигна? – Той се заслуша и хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. – Добре, аз продължавам.

Пътуването му отне общо петнайсет часа. Първо, много ранно заминаване в 4:40 часа от Хартум, след това прекачване и престой на международно летище "Рафик Харири" в Бейрут, а след това до "Хийтроу" в Лондон, още престой, преди най-сетне да поеме курс към Норвегия.

И когато Арве Магне Ферен кацна със самолет на "Бритиш Еъруейз" на Гардермуен [9] Гардермуен е главното летище на Осло. в осем часа вечерта на 18-и май, се почувства уморен, изтощен и му беше некомфортно, беше загубил повече енергия, откогато и да било след въпросното пътуване. Непрестанните и разяждащи мисли за това с какво ли може да се е захванала Далайла го тревожеха. Дали тя, без той да бе имал и най-малка представа, не си беше контактувала с Йоаким през тези години? Не беше възможно. Действително Далайла беше жена със собствено мнение, упорита воля, която от време на време го бе изненадвала. Но същевременно и снизходителна, благоразположена и приятелски настроена, особено в последно време. Самият Джон или някой друг от по-близките му сътрудници щеше да е разбрал, ако тя беше предприела нещо. Или нямаше? През всичките дълги и скучни часове на седалката в самолета Ферен се опитваше да мисли, но не успяваше да се сети за някой случай или единични събития, които е трябвало да събудят неговите подозрения. Имаше ли нещо друго, което той не бе взел под внимание?

Взе със себе си леката пътническа чанта от лентата за багаж в салона за пристигащи, излезе и си повика такси.

На задната седалка по пътя към Осло седеше с пръсти върху мобилния телефон – надяваше се, че той ще издаде някакъв звук и ще се получи съобщението, което очакваше. Джон беше готов да се свърже с него, в случай че Далайла на теория се появеше в Хартум. Но нямаше никакви съобщения. Нито пък самият искаше да звъни. Още не. Арабският шофьор на такси също имаше уши. А Ферен беше убеден, че никога нямаше да стигне дотам, където беше днес, ако някога беше се изкушил да направи нещо прибързано или несъобразително.