Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

— В обикновения живот сега щеше да си втори клас — казах. В устата си усетих соления вкус на кръв. — Ако Джеб те беше защитил.

— В обикновения живот теб щяха да те убият, защото си гнусен мутант.

Значи щяхме да играем грубо.

— А ти… какво си ти? — попитах с подигравателна учтивост. — Признай си, Ари. Не си просто някакво едро космато седемгодишно момче. Ти си далеч по-очевиден и сбъркан мутант от мен. При това го дължиш на собствения си баща .

— Млъкни! — изрева той гневно.

Не успях да потисна съжалението, което ме обзе за секунда.

Но само за секунда.

— Така е, Ари… — рекох между другото, след което скочих във въздуха и забих мощен ритник в гърдите му, който би смлял ребрата на обикновен човек. Ари едва отстъпи. С половин стъпка, дори не цяла.

Удари ме отново и пред очите ми заиграха звездички. Заби юмрук в стомаха ми. Боже, имаше сила колкото цяло стадо бикове. Представяте си колко е това, нали?

— Мъртва си — изръмжа той. — Буквално.

Спусна се към мен, разперил острите си нокти… и се подхлъзна .

Подметката му се изпързаля по лепкавите плочки и той се стовари тежко по гръб. Толкова тежко, че ударът му изкара въздуха със свистене.

— Изведи ги навън! — извиках на Зъба, без дори да го поглеждам, а след това побързах да се тръшна с цялата си тежест върху гърдите на Ари.

Усещах ударите на сърцето си, които помпаха адреналин по цялото ми тяло, за да ме превърнат в Супермомиче. Спомних си колко лошо беше пребил Зъба на плажа — при това го беше сторил с удоволствие.

Опита се да се изправи. Дишаше с хриптене, като едро животно, болно от пневмония. Опита се да ме отмести. Стиснах главата му с две ръце и изкривих лице от ярост.

Той обаче успя да се измъкне. Беше бърз, далеч по-бърз от мен.

Нанесе пореден удар и ми се стори, че едно от ребрата ми се спука. Щеше да размаже всяка частица от мен. Защо ме мразеше толкова? Защо изобщо Заличителите ни мразеха?

— Да, Максимум, приятно ми е . И смятам да продължи доста дълго.

Чувствах се като боксова круша, но нямаше какво да направя по въпроса. Не можете да си представите болката и страданието, нито пък силата или яростта, с която Ари удряше.

Единственото, поради което все още не ме беше смазал, беше хлъзгавият под на тунела и слузта, по която стъпваше.

Неочаквано отново загуби равновесие, а аз съзрях в това някакъв минимален шанс.

Ритнах го отново, този път в гърлото. Здрав, мощен ритник.

Той се задави и полетя към земята. Хвърлих се върху него, сграбчих го за главата и двамата паднахме заедно като на забавен кадър. Беше огромен и тежък и се сринахме като грамада. Бам! Гърба, главата… Не го пусках. Той удари врата си в твърдата стена на тунела. Чу се ужасяващо изхрущяване, от което стомахът ми се сви — усетих вибрацията от него през ръцете си. Двамата се спогледахме ужасени.

— Ти ме нарани истински — изхриптя той дрезгаво с ужасена изненада в гласа. — Аз не бих ти причинил това. Не и по този начин.

Главата му увисна, той подбели очи и се отпусна неподвижно.

— Макс? — Иги се опитваше да звучи спокойно. — Какво стана?

— Аз… аз… — заекнах, седнала върху мощните гърди на Ари, с главата му в ръцете си. — Май му счупих врата.

Преглътнах тежко и почувствах, че ще повърна.

— Мисля, че е мъртъв.

Чухме ядосани гласове и тежки бързи стъпки по стъпалата над нас.

Нямаше време да мислим и да се опитваме да оправдаем случилото се току-що.

Отскочих от безжизненото тяло на Ари и хванах Ейнджъл за ръка. Тя се хвана за Иги и побягнахме напред, а Ръч и Газопровода ни следваха по петите. Цялото тяло ме болеше, но не спирах. Препусках с всички сили — колкото ми бяха останали. От Зъба и останалите мутанти нямаше и следа — бяха дръпнали доста напред.

— Във въздуха! — извиках аз и пуснах ръката на Ейнджъл.

Тя на мига скочи над мръсната вода, разпери криле и ги размаха мощно. Маратонките й докоснаха водата, но тя набра височина и полетя напред в тунела. Белите й криле се открояваха в тъмнината. Газопровода я последва с пребледняло уплашено изражение, а Иги излетя след него.

Зад мен прогърмя глас:

— Той ми беше син!

Огорченият вик на Джеб отекна жално между каменните стени и ме връхлетя от всички страни. Задъхах се. Наистина ли бях убила Ари? Аз ли причиних смъртта му? Всичко това ми се струваше нереално — канализацията, документите, мутантите, той… Дали не беше сън?

Не. С болезнена яснота осъзнах, че съм будна, че съм аз, че съм тук, сега.