Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

Спогледах се със Зъба, след което бавно вкарах картата в отвора и въведох цифрите, които съответстваха на „майка“.

КАКЪВ ТИП ТРАНЗАКЦИЯ ИСКАТЕ ДА НАПРАВИТЕ? — попита ме екранът.

Онемяла изтеглих двеста долара и ги пъхнах във вътрешния си джоб.

— Как я разбра? — попита Зъба Ейнджъл.

Тонът му беше небрежен, но походката издаваше напрежението му.

Ейнджъл отново вдигна малките си рамене, а после ги отпусна вяло. Дори косата й имаше посърнал, тъжен вид.

— Просто ми хрумна — каза тя.

— Някакъв глас ли ти го каза? — попитах и се зачудих дали моят Глас не ми изневерява.

Тя поклати глава отрицателно.

— Думата просто се появи в главата ми. Не знам защо.

Двамата със Зъба отново се спогледахме, но не казахме нищо. Не знаех какво си мислеше той, но аз си спомних, че Ейнджъл беше прекарала няколко дни в Училището, преди да я спасим. Кой знае какво се беше случило там… Какви ужасяващи, гнусни експерименти… Може би бяха сложили чип и в нейното тяло.

Или нещо по-лошо.

След още няколко пресечки завихме наляво и тръгнахме към Ийст Ривър. Ставах все по-напрегната. Дишах насечено. Всяка стъпка ни отвеждаше все по-близо до предполагаемото място на Института — в който може би се пазеха тайните на целия ни живот и отговорите на всичките ни въпроси.

Интересното беше, че аз всъщност не исках да получавам тези отговори. Ами ако майка ми ме бе предала доброволно, както се е случило с Газопровода и Ейнджъл? Или родителите ми се окажеха някакви ужасни хора? Или пък чудесни, прекрасни хора, които за нищо на света не биха приели уродливата си мутирала дъщеря с близо четириметрови криле ? Искам да кажа, че незнанието ми се струваше по-поносимо.

И все пак продължавахме напред, оглеждайки сграда след сграда. Пред всяка другите обръщаха очи към мен, а аз поклащах глава. Изминахме няколко дъ-ъ-ълги пресечки. С всяка крачка ставах все по-напрегната, останалите също.

— Чудя се какво точно представлява Институтът — изтърси Ръч с безпокойство. — Вероятно е нещо като Училището. Тайно ли ще влезем? И как опазват Заличителите в тайна от обикновените хора? Според вас какви досиета имат за нас? Дали ще има имената на истинските ни родители?

— За Бога, Ръч, ще ми пукнеш тъпанчетата! — каза Иги с присъщия си такт.

Сладкото й лице посърна. Прегърнах я за миг.

— Знам, че си притеснена — казах й утешително. — Аз също.

Тя ми се усмихна. В този миг застанахме пред Тридесет и първа улица — изток, номер 433.

Пред сградата от изображението в мозъка ми.

И ако мислите, че в горното изречение няма нищо странно , прочетете го отново.

Беше висока може би четиридесет и пет етажа, със зеленикава старомодна фасада.

— Това ли е? — попита Иги.

— Да — отвърнах. — Готови ли сме?

— Тъй вярно, капитане! — каза Иги твърдо и козирува.

Толкова ми се искаше да можеше да ме види как завъртам очи отегчено.

Изкачихме стъпалата и бутнахме въртящата се врата. Фоайето беше обзаведено с полирано дърво, лъснат месинг и множество тропически растения. Подът беше покрит с гладки гранитни плочи.

— Вижте — каза Зъба тихо и посочи голямо табло със стъклено покритие. Съдържаше описание на всички офиси и компании в сградата с посочен етаж и номер на стая.

„Институт за висш живот“ липсваше. Нямаше никакви институти.

И как иначе? Би било прекалено лесно, нали?

Потърках чело, като премълчах горчивия си разочарован коментар. Отвътре ми идеше да се разплача, да се развикам и да се тръшна на земята, след което да вляза под горещата струя на душа и да си поплача още малко.

Вместо това поех дълбоко въздух и реших да помисля. Огледах се. Наоколо нямаше други списъци с офиси.

Жената на рецепцията седеше пред отворения си лаптоп. В другия край на фоайето беше бюрото на охраната.

— Извинете — рекох любезно. — В сградата има ли компании, които не са посочени на таблото?

— Не.

Рецепционистката ни огледа, след което се върна към писането на нещо изключително важно — например биографията й за следващото интервю за работа. Тръгнахме да си ходим, когато тя се сепна с изненада. Обърнах се. Екранът на компютъра й беше угаснал. Стомахът ме присви.

Под всяка дъга има гърне със злато — се появи на екрана с големи червени букви. Съобщението се разпадна на по-малки букви, които започнаха да се въртят из екрана, докато не го запълниха изцяло.

Гърне със злато под всяка дъга… Е, какво? Тук да не работеха елфи? Или отнякъде щеше да изскочи Джуди Гарланд 27 27 Американска певица и актриса (1922–1969), получила известност с участието си във филма „Магьосникът от Оз“. Там тя изпява прочутата песен „Отвъд дъгата“ („Over the rainbow“), която по-късно е обявена за песен номер едно на столетието. — Бел. ред. с песен на уста? Не можеше ли да получим някаква ясна информация? Не, това беше загадка, изпитание. Заскърцах със зъби — буквално. Под всяка… Хм-м-м.