Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

— Аха, да, поръчките — рече управителят. — Изглежда, сте поръчали необичайно количество храна. Не бихме искали тя да отиде на боклука, или пък да ви стреснем с висока сметка, тъй като очите ви са били по-гладни от стомасите — изхихика пресилено.

— Ах, много мило от ваша страна — казах на крачка от избухването. — Но наистина сме много гладни. Не е ли в реда на нещата просто да поръчаме и след това да получим поръчката си?

Неизвестно защо това посочване на очевидното не се прие добре.

Управителят придоби изражение на насилена търпеливост.

— Може би ще се чувствате по-добре в някой друг ресторант — каза той. — Бродуей не е далеч.

Невероятно.

— Не думай — изсъсках и най-сетне си изпуснах нервите. — Възможно е, но ние сме тук и сме гладни . Мога да платя, а и днес имаме страхотен апетит. Ще ни донесете ли поръчаното, или не?

Управителят сякаш току-що беше сдъвкал лимон.

— Мисля, че не — отговори той и махна на широкоплещестия мъж, който се въртеше край вратата.

Страхотно, няма що. Почесах се по челото.

— Що за глупост — рече Иги ядосано. — Да си тръгваме. Гази, ще идем в някой ресторант, в който не работят нацисти, искаш ли?

— Добре — рече Газопровода неубедено.

Ейнджъл погледна управителя.

— Джейсън мисли, че си въздух под налягане и миришеш на жена — каза му тя. — Какво значи „мека китка“?

Джейсън се закашля и се изчерви. Управителят го изгледа гневно.

— Хубаво — изправих се аз и хвърлих салфетката на масата. — Тръгваме си. И без това храната тук сигурно е гадна.

И в този миг цъфнаха ченгетата.

Кой беше извикал полиция?

Това истински полицаи ли бяха?

Реших, че няма нужда да ги питаме лично.

Помните ли, като казах, че кухнята предлага удобен маршрут за бягство? Щеше да е така, ако полицаите не се бяха разделили и не бяха влезли по двама през предния вход и през — познайте — кухнята.

Хората по масите около нас ни зяпаха удивено. Вероятно за тях това беше най-вълнуващото събитие в последната седмица.

— Нагоре и навън — каза Зъба, а аз кимнах с неохота.

На лицата на Ръч и на Иги се изписа учудване, Гази се ухили, а Ейнджъл присви очи решително.

— Добре, деца — рече полицайката, която идваше към нас, като си проправяше път между масите. — Трябва да дойдете с нас. Ще повикаме родителите ви в участъка.

Джейсън ми се ухили покровителствено и изведнъж побеснях. Толкова ли беше трудно да ни оставят на мира поне за малко? Без да се замислям, взех купичката със зехтин и я нахлупих на главата му. Устата му зейна в идеално „О“, а по лицето му се проточиха струйки зеленикава мазнина.

Ако това го беше изненадало, то последвалото щеше просто да му вземе ума.

С пъргави движения, на каквито беше способен само мутант, скочих върху един от столовете, после на масата, и се хвърлих във въздуха. Разперих криле и ги размахах. Снижих се опасно близо до земята — не се бях засилила, както е препоръчително, — но следващият мах ме издигна нагоре и се понесох към гредите на тавана.

Ейнджъл ме последва, а после и Иги, Газопровода, Ръч и Зъба.

Погледнах надолу и не успях да сдържа смеха си при вида на хората. Смаяни не е думата. Бяха сразени, шашнати, абсолютно потресени.

— Тъпанар! — викна Газопровода и замери управителя с няколко корички хляб.

Зъба кръжеше под тавана и търсеше изход. Видях, че ченгетата се бяха поокопитили и се пръснаха между масите.

Няма да ви лъжа — беше върховно. Вярно, бяхме загазили, вярно, беше много напечено и така нататък, но трябваше да призная, че видът на всички тези хора и израженията на лицата им беше най-хубавото нещо, което ни се беше случвало от пристигането ни в Ню Йорк.

— Насам! — извика Зъба и посочи една капандура с витраж.

— Хайде, банда! — викнах и аз.

Осъзнах, че под нас бляскаха светкавици на фотоапарати. Това хич не беше хубаво.

— Да изчезваме!

Зъба приведе глава, покри я с ръце и се вряза право в капандурата. Прозорецът се пръсна като стъклена дъга и парченцата се посипаха долу.

Иги беше точно зад Ръч, леко докоснал глезена й с пръсти. Двамата последваха Зъба, като присвиха криле в последния момент, за да минат през отвора.

— Ейнджъл, давай! — наредих аз и тя се изстреля нагоре.

Белите й крилца ми напомниха на Селесте.

— Гази! Ти си!

Той се спусна за последен път и грабна нечий десерт. Натъпка цял еклер в устата си, кимна и се мушна през капандурата. Аз бях последна. Излязох на открито, разперих криле и напълних дробове с въздух. Осъзнавах, че току-що бяхме направили огромна и непростима грешка, за която щяхме да си платим.