Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

Кимнах.

Излязохме през високата врата, като следвахме група японски туристи. Светлината навън беше твърде ярка и засенчих очи. Имах леко главоболие и малко ми се гадеше.

Щом се отдалечихме от тълпата, спрях.

— В главата си видях Тридесет и първа улица — обявих. — И някаква серия цифри.

— Което значи… — каза Иги очаквателно.

— Не знам — признах аз. — Може би Институтът е на Тридесет и първа улица?

— Това би ни улеснило — каза Зъба. — Изток или запад?

— Не знам.

— Видя ли нещо друго? — попита той търпеливо.

— Ами, серия цифри — повторих. — И някаква висока зеленикава сграда.

— Трябва просто да извървим цялата дължина на Тридесет и първа улица — заключи Ръч. — От край до край, за да потърсим сградата. Нали? Искам да кажа, щом си я видяла в съзнанието си, трябва да има някаква причина. Или видя няколко сгради, или цял град? Какво точно?

— Само тази — отговорих.

Кафявите очи на Ръч се уголемиха. Ейнджъл ме гледаше смутено. Всички чувствахме едно и също — някаква смесица от притеснение и нетърпение, съчетани с всепроникващ страх. От една страна, в Института можеше да намерим обяснение на всичко — отговори на всички въпроси, които някога си бяхме задавали за нас самите, за миналото ни, за родителите ни. Можехме да научим повече дори и за загадъчния Директор, когото бяха споменали Белите престилки. От друга, чувствахме се сякаш доброволно се връщаме в Училището и звъним на входната врата. Сякаш се предавахме в ръцете на злото. Двете чувства ни разкъсваха.

Няма да знаеш, докато не разбереш — изчурулика Гласът ми.

— Имаме ли пари? Поне малко? — попита Газопровода, когато подминахме една количка с полски наденички.

— Може би — казах и извадих картата. — Какво ще кажеш? — обърнах се към Зъба. — Да опитаме ли?

— Ами със сигурност се нуждаем от пари — каза той. — Но това може да е капан, начин да установят къде сме и какво правим.

— Да — поколебах се аз.

Спокойно, Макс. Можеш да я използваш — обади се Гласът ми. — Само трябва да налучкаш паролата.

Благодаря ти, Глас — помислих кисело. — Някакъв шанс просто да ми кажеш тъпата парола?

Разбира се, че не. Не дай Боже нещо да ни е лесно.

Трябваше да намерим пари. Можеше да опитаме с просия, но вероятно на мига някой щеше да викне полиция. Деца без надзор и прочее. За търсене на работа също не можеше и дума да става. Да крадем? Само в краен случай. Все още не се беше стигнало дотам.

Картата можеше да е валидна за всяка от десетките банки. Поех дълбоко въздух и застанах пред един банкомат. Прокарах картата през отвора и написах „maxride“.

Без резултат.

После опитах с годините ни: „14, 11, 8, 6“.

Грешка.

Реших да напиша просто „парола“.

Грешка. Банкоматът се изключи и ме посъветва да се свържа с „Обслужване на клиенти“.

Продължихме по улицата. Имах чувството, че сякаш се бавим нарочно, в опит да се подготвим за срещата си с Института. Поне така си го обясняваше психологът в мен.

— Защо не опиташ с първите букви на имената ни? — предложи Газопровода.

— Или нещо от типа на „искамдаполучапари“ — каза Ръч.

Усмихнах й се.

— Трябва да е по-кратка.

До мен Ейнджъл влачеше крака с наведена глава.

Ако имах пари, можех да й купя нова Селесте.

На банкомата на следващата пресечка опитах с инициалите на имената ни: МЗИРГЕ. Не.

Опитах „Училище“ и „Максимум“.

Каза ми да се свържа с „Обслужване на клиенти“.

По-нататък пробвах със „Зъба“, „Иги“ и „Газопровода“.

На следващата пресечка беше ред на „Ръч“ и „Ейнджъл“, след което ми хрумна да опитам с днешната дата.

Явно много настояваха да се свържа с „Обслужване на клиенти“.

Знам какво се чудите: дали опитах с рождените ни дати, или гражданските ни номера.

Ами не. Никой от нас не знаеше точната си рождена дата, въпреки че всеки си беше харесал определен ден за рожден. А и по някаква странна причина откачалките в Училището бяха пропуснали да ни регистрират в социалната служба. Така че нямахме надежди за пенсия.

Спрях пред следващия банкомат и обезнадеждено поклатих глава.

— Не знам какво да правя — признах си.

Мисля, че това беше вторият път, в който си позволявах да изрека подобно нещо.

Ейнджъл ме погледна уморено с тъжните си сини очи.

— Защо не опиташ с „майка“? — попита и пъхна върха на маратонката си в една пукнатина в тротоара.

— Откъде ти хрумна? — попитах учудено.

Тя вдигна рамене и понечи да притисне Селесте към гърдите си, но отпусна празната си ръка.