Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

И воала, старата ми дружка Гласът се появи точно в този миг:

Можеш да я използваш, ако разгадаеш каква е паролата.

Огледах се, но загадъчното такси беше изчезнало.

— Мога да я използвам, ако разгадая паролата — казах на Зъба.

Той кимна.

— Добре.

Преглътнах и пъхнах картата в джоба си.

— Хайде просто да се доберем до парка — рекох. — До уютния безопасен Сентръл парк.

— Откъде разбира Гласът къде съм и какво виждам пред себе си? — прошепнах на Зъба.

Бяхме насядали по дебелите удобни клони на един огромен дъб в Сентръл парк. Бяхме на близо дванайсет метра височина и ако говорехме тихо, никой нямаше да ни чуе.

Освен ако на дървото нямаше микрофони.

Честно казано, вече не бих се учудила на нищо.

— Вътре в теб е — каза Зъба и се облегна на ствола на дървото. — И винаги е с теб. Ако е включен към някое от сетивата ти, знае къде си и какво правиш.

О, не — помислих си посърнало. Не се бях сетила за това. Значи никога не бях сама, така ли?

— Дори и в тоалетната? — Газопровода се ококори учудено и се ухили.

Ръч успя да сдържи своята усмивка, а аз изгледах Гази ядно с присвити очи. Ейнджъл оправяше роклята на Селесте и приглаждаше козината й.

Извадих банковата карта и я разгледах. Все още носех онази, която откраднахме от гадняра в Калифорния. Сравних ги. Приличаха си — новата изглеждаше съвсем редовна. Мушнах старата в един процеп в кората на дъба — така или иначе, вече не можехме да я използваме.

— Само трябва да разгадаем паролата — изсумтях и завъртях картата в ръце.

Страхотно. Щяхме да се справим за не повече от хиляда години.

Бях смачкана от умора. Освен това имах брутална цицина от удара в плочките. Все едно си нямах достатъчно проблеми с главата напоследък.

Безмълвно вдигнах левия си юмрук. Зъба сложи своя отгоре, после Иги и Ръч го последваха. Гази се пресегна и успя да стигне. Ейнджъл се наведе и сложи юмручето си върху това на Гази, а после и лапата на Селесте върху него. Чух, че Гази изпусна въздуха си. Отнякъде. Потупахме ръце, след което се настанихме удобно по дебелите клони. Ейнджъл беше точно над мен — стъпалото й беше увиснало и докосваше коляното ми. Нагласи Селесте стабилно до ствола. Стана ми мило.

Вечерният въздух ме унесе. Последната ми мисъл беше, че съм благодарна, че ще прекараме заедно поне още една нощ в безопасност.

— Незаконно е да се катерите по дърветата в Сентръл парк — пропищя тънък, но доста силен глас.

Отворих очи и на мига срещнах тези на Зъба. Погледнахме надолу.

Под дървото имаше черно-бяла кола с включени полицейски сирени. Явно в Ню Йорк си нямаха други престъпления и се занимаваха с групичка деца, приютили се в дърветата.

— Как изобщо са разбрали, че сме тук? — измърмори Газопровода. — Кой би погледнал нагоре в дървото?

Униформена полицайка говореше по мегафона на колата.

— Незаконно е да се катерите по дърветата в Сентръл парк — повтори тя. — Моля, слезте веднага.

Измучах. Налагаше се да се изтътрузим тромаво по стъблото, вместо просто да скочим и да кацнем по зашеметяващия си мутантски начин.

— Слушайте, банда — започнах аз. — Слизаме. И се стараем да изглеждаме нормални . Щом стигнем земята, ще се опитаме да избягаме. Ако се разделим, среща на ъгъла на Петдесет и четвърта улица и Пето авеню. Comprende 26 26 Comprende (исп.) — Разбирате ли? — Бел. ред. ?

Кимнаха. Зъба тръгна надолу първи, следван от Иги, който внимателно опипваше пътя си. За възрастта си бяха изключително пъргави — като катерици.

Ейнджъл тръгна трета, после Ръч, Гази и аз последна.

— Навсякъде има табели, на които ясно пише, че катеренето по дърветата е забранено — започна надуто другият полицай.

Започнахме да отстъпваме внимателно, като се стараехме да изглеждаме неподвижни.

— Избягали сте от къщи ли? — попита полицайката. — Ще ви вземем с нас. Може да се обадите по телефона на вашите.

Хм, госпожо, това надали ще се получи…

Появи се още една полицейска кола с още двама полицаи. Радиостанцията изпращя и полицайката я вдигна, за да отговори.

— Сега! — прошепнах и шестимата побягнахме с всички сили.

— Селесте! — чух гласа на Ейнджъл.

Обърнах се — беше изпуснала мечето и тичаше назад към него. Двама полицаи също.

— Не! — изкрещях, стиснах я за ръка и я дръпнах след мен.

Тя се заинати, запъна пети в земята и опита да разтвори пръстите ми. Взех я в ръце и се втурнах напред. Когато настигнах Зъба, я дадох на него.