Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

С крайчеца на окото си забелязах някакво раздвижване и напрегнах орловото си зрение. Беше онази джаджа на дъската за духове, която предполагаемият „дух“ движеше по дъската и посочваше определена буква — макар че за всички беше ясно, че всъщност я движат децата.

В момента джаджата се движеше, без никой да я докосва.

Огледах се — наоколо нямаше никого. Ейнджъл беше на повече от пет метра и не гледаше в нея, а все още стискаше плюшеното мече. Прокарах ръка над дъската. Нямаше корда. Стрелката беше посочила буквите Щ и Е.

Ще.

Взех дъската и я вдигнах, за да проверя дали отдолу няма магнит. Стрелката посочи поред С, П, А, отново С, застина над И-то и продължи към Ш.

Спасиш.

Пуснах я, сякаш беше нажежена до червено.

Малкият черен триъгълник бавно се задвижи отново към буквата С. Вдигнах вежди. Посочи В, а аз стиснах зъби. На буквата Е бях готова да запратя дъската през магазина. Мрачно я изчаках да довърши. Т. А. После М, А, К, С.

Ще спасиш света, Макс.

— Зъб!

Той се обърна, видя изражението ми и мигновено потупа Иги и Газопровода по ръцете. Дойдоха при мен и Ръч под големия часовник.

— Да се махаме оттук — изсумтях аз. — Току-що една дъска за духове ми каза да спася света.

— Еха, значи ще станеш известна — рече Газопровода.

Явно беше имунизиран срещу злокобния страх, който тресеше мен.

— Къде е Ейнджъл? — попита Зъба.

Протегнах ръка и хванах… въздух. Врътнах се и се втурнах към отдела за плюшени животни. Паниката вече завладяваше мислите ми — беше минала едва седмица от отвличането й…

Набих спирачки до едно шимпанзе в реални размери, увиснало на някаква витрина. Пред мен Ейнджъл говореше с някаква възрастна жена. Не бях виждала толкова стар Заличител, така че пулсът ми се успокои малко.

С жален вид тя вдигна мечето ангел и го показа на жената.

— Какво е намислила… — удиви се Зъба.

Жената се поколеба, после каза нещо, което не чух, лицето на Ейнджъл светна и тя кимна ентусиазирано.

— Някой ще купи нещо на Ейнджъл — каза Иги тихо.

Тя знаеше , че я наблюдаваме, но отказваше да ни погледне. Петимата ги последвахме до касата и пред удивения ми поглед жената извади портфейла си с леко объркан вид и плати мечето на Ейнджъл, която буквално взе да подскача на място от радост, стиснала мечето пред гърдите си. Каза „благодаря“ поне хиляда пъти. Жената — все още леко объркана — се усмихна, кимна и излезе от магазина.

Стълпихме се около най-младия член на ятото.

— Какво стана? — попитах. — Откъде-накъде тази жена ти купи мечето? Та то струва четиридесет и девет долара !

— Какво й каза? — поинтересува се Иги. — На нас никой не ни купува разни неща.

— Нищо — отвърна Ейнджъл, стиснала здраво мечето си. — Просто помолих госпожата да ми го купи, тъй като наистина го исках, а нямах достатъчно пари.

Поведох останалите към изхода, преди Ейнджъл да накара някого да й купи гигантския жираф.

Навън слънцето грееше ярко в небето. Време беше за обяд. Както и да продължим търсенето.

— Значи просто помоли някаква непозната да ти купи скъпа играчка и тя те послуша, така ли? — попитах Ейнджъл.

Тя кимна и приглади козината на мечето около ушите му.

— Да. Помолих я да ми го купи. Учтиво, мислено .

Спогледах се със Зъба. Това беше малко плашещо. Всъщност доста плашещо.

— Хм… какво точно имаш предвид? — попитах.

Ясно, можеше да чете мислите и чувствата на повечето хора. Но за пръв път чувах, че може и да изпраща мисли.

— Просто я помолих наум — рече Ейнджъл разсеяно и оправи малките бели крилца на мечето. — И тя каза „добре“. И ми го купи. Ще го кръстя Селесте.

— Ейнджъл, искаш да кажеш, че си повлияла на жената и си я накарала да ти купи мечето? — попитах предпазливо.

— Селесте — каза тя. — Какво значи „повлиявам“?

— Да въздействаш на някого или нещо — отговорих. — Звучи ми все едно си накарала жената да ти купи мечето…

— Селесте.

— …Селесте , независимо дали го е искала, или не. Разбираш ли за какво ти говоря?

Тя повдигна вежди, а после и рамене и се огледа гузно. Но после лицето й светна.

— Да, но аз наистина исках Селесте. Повече от всичко на целия свят.

Все едно това оправяше нещата.

Отворих уста, за да започна с житейския урок, който непременно трябваше да бъде изнесен в този момент, но Зъба улови погледа ми. Изражението му казваше: „зарежи“. Млъкнах и кимнах, решена по-късно да разбера защо го беше направил.