Патрик Лий - Бегачът

Сам сега говореше по-високо. В гласа му имаше страх. Казваше ѝ да се освободи.

Мембраната беше опъната до скъсване, изгарящите ръбове на името почти бяха преминали.

Холи. Казва се Холи.

Холи коя?

Мисловното изображение беше още там. Очите на Холи, толкова хубави, когато се усмихваше…

Как беше цялото ѝ име?

Не го ли беше чула някъде другаде? Не беше ли в нечии мисли? Съвсем наскоро?

Холи. Холи, Холи, Холи…

Ръцете на Сам откъснаха пръстите ѝ един по един от метала. Ужасната вибрация престана, сякаш някой беше дръпнал щепсела. Тя залитна назад и изгуби равновесие, но неговите ръце я обгърнаха. Държеше я и говореше меко.

— Добре ли си? Рейчъл?

Тя отвори очи и го погледна.

— Холи Феръл — прошепна тя.

— Какво?

Няколко секунди не можеше да отговори. Подреждаше всичко в съзнанието си. Подреждаше идеите като състезателни колички по домашна писта. Защото знаеше къде бе попаднала на това име наскоро. А това беше най-лошото от всички места, където да го чуе.

Трийсет секунди преди това Лийлънд Хейгър беше в добро настроение. Стоеше в кабинета си пред вътрешния прозорец, който гледаше надолу към работната площадка. Преди няколко години, докато това място се изграждаше, инженерите бяха използвали тази сграда като гараж за земекопните машини. Сега машините отдавна ги нямаше, а пространството беше пълно с помещения със стъклени стени — общо дванайсет. От прозореца си Хейгър можеше да ги обхване с поглед.

Помещенията бяха наредени в три групи по четири. Трите групи отговаряха на трите места, където се провеждаха опитите в континенталната част на Съединените щати.

Ред Сити, Уайоминг. Колд Спринг, Юта. Кук Вали, Северна Дакота.

Трите антени.

През осемнайсетте месеца, откакто отговаряше за това място, Хейгър беше установил, че се чувства най-щастлив, когато стои там и отгоре гледа стъклените помещения — станциите, както всички ги наричаха. Във всяка станция лежеше по гръб един контрольор, а за челото му бяха закрепени с проводящ гел електроди. Станциите бяха осветени с червена светлина подобно на фотолаборатории — като утроби , понякога си казваше Хейгър.

Беше особено чувство, да виждаш всичко това през твоето собствено отражение върху офисния прозорец. Отражението на нисък шкембест плешив мъж, който преди трийсет години беше завършил финанси в Дартмут. След цяла хаотична плетеница от рационални кариерни избори той се озова в пустинята като Опенхаймер в Аламогордо с черните си очила. Може би и неговото име след десетилетия щеше да намери място в метафорите.

Работата, която "Уестърн Дайнамик" вършеше тук и на други подобни места, беше толкова вълнуваща, че чак плашеше. С антените и контрольорите. И с другото нещо, което разстройваше всички, които бяха чули за него. Хейгър трябваше да признае пред себе си, че това нещо разстройваше малко дори него. Когато най-накрая бъде избутано навън и използвано — което можеше да стане всеки момент — нямаше как да върнат духа в бутилката. Да, нямаше съмнение в това — беше изключително плашещо. Обаче всички велики неща са били плашещи. Ако позволиш на този вид страх да ти се пречка, би ли могъл някога да постигнеш нещо?

Хейгър беше по средата на тези мисли, когато във Втора група настъпи някакво вълнение. Единственият дежурен контрольор в този сектор, Сет Коб, изведнъж се беше изправил, сякаш някой го беше убол, и започна да крещи, че нещо не е наред с антената.

Сега, трийсет секунди по-късно, Хейгър стоеше в поста на Коб и се опитваше да го успокои. Момчето беше свалило електродите от челото си. Гелът от единия се беше залепил за веждата му.

— Какво стана? — попита Хейгър.

— Не знам. Просто имах чувството… че някой ме наблюдава.

— За какво говориш?

— Все едно имаше някой от другата страна на линията. В Колд Спринг. Все едно че… идваше право по кабела към мен.

В това нямаше никаква логика и самият Коб го съзнаваше. Човек можеше просто да вдигне рамене, но момчето изглеждаше наистина разтърсено. Каквото и да се беше случило, не си измисляше.

Хейгър се готвеше да каже нещо, но си замълча.

От няколко месеца от тези горе се чуваше, че във Вашингтон и на други места съществува възможна заплаха за проекта. Тези разговори бяха неясни по начин, с който Хейгър беше свикнал след годините, прекарани в "Уестърн Дайнамикс". Цялата тази съмнителна организация: две съперничещи си фирми да работят за правителството — всяка със свои приятели на високи места в йерархията — беше неразбория още от самото начало. Някои от тези високопоставени приятели имаха връзки помежду си, което усложняваше играта. Имаше вярност, имаше и враждебност, дължаха се услуги и комисиони, но повечето от тези връзки бяха скрити в тъмното. ОЧГ — така го наричаше Хейгър. Обикновени човешки глупости. През цялата си кариера се беше сблъсквал с тях под една или друга форма. Няма значение колко са възвишени твоите цели, колко точни са планирането и действията ти. Всяка организация на този свят е заразена с плесента на обикновените човешки глупости. От време на време цялата работа — двете фирми и Вашингтон — бяха като любовен триъгълник, действащ по правилата на викторианското ухажване. Някои неща се намекваха, но никога не бяха казвани направо. Винаги съществуваше рискът да обидиш погрешния човек. Той се рееше над всичко. Тези предупреждения през последните два месеца бяха ярък пример. Доколкото Хейгър разбираше, опасността беше следната: някъде навън имаше нерешен въпрос още от времето на изследванията в Детрик преди години. Жив обект, който се измъкнал. Малко момиче, както гласяха слуховете. Момичето може да е попаднало или не под опекунството на хората на Гол в "Белдинг-Милнър" долу в Калифорния, но то представляваше потенциална опасност за тестването, което се провеждаше на местата с трите антени. Съществувал риск от намеса . Това беше най-ясното предупреждение, което беше чул.