Патрик Лий - Бегачът

Ако бяха на равно, пикапът вероятно само щеше да се завърти един или два пъти и да спре, но тук земята се спускаше надолу под ъгъл десет или повече градуса. Той продължи да се плъзга странично още осемнайсет-двайсет метра и тогава колелата му се удариха в корен, който го превъртя наполовина. Застана на кабината си, която се сплеска като палачинка.

Драйдън спря хондата и премести лоста за скоростите на паркиране. Той и Рейчъл се вторачиха в смачкания пикап на стотина метра от тях, чиито задни колелета двигателят още въртеше. Пътническата врата, която се виждаше от тази страна, се бе отворила от удара, обаче на фона на слънчевия блясък в пустинята Драйдън не можеше да види нищо друго освен мрак във вътрешността на кабината.

Нямаха мобилен телефон в колата. Ако се наложеше, можеха да кажат на някого в града да повика линейка, но трябваше да се махнат много преди пристигането на властите.

Във всеки случай не можеха да си тръгнат, без да проверят какво е станало с този тип. Може би там вътре се давеше във собствената си кръв.

— Стой тук — нареди Драйдън. — Веднага се връщам.

Отвори вратата и слезе, после се наведе и измъкна пистолета си изпод шофьорската седалка. Причината да вземе пистолета беше последното кривване на пикапа срещу колата им — може би грешка, но въпреки това много странно. Сам го пъхна отзад на кръста и започна да се спуска от черния път в пустинята.

— Оуен, убий ги. Мамка му, измъквай се оттам и ги убий. Веднага.

Оуен го болеше. Мили боже, колко го болеше. Болката беше почти достатъчна, за да го откъсне от гласа на Пясъчния човек в главата му. Но само почти.

— Губиш предимството. Какво чакаш?

Оуен се обърна, нещо в рамото му изпука и той замря отново, за да не изпищи.

Поне му беше останала лявата ръка. За МР-5 използваше дясната. Видя автомата да лежи в облак прах на половин метър от ръката си.

Отвън, на известно разстояние от него, един мъж подвикна:

— Ранен ли си?

— Какъв си късметлия. Той те улеснява. Вземи автомата и се погрижи за него.

Оуен се протегна за оръжието с дясната си ръка, но дори това движение прониза рамото му. Той задиша тежко от болка и отново утихна.

— Да не искаш да ти причиня болка? Оуен, мисля, че оставихме това зад нас.

След това съвсем тихо, сякаш говореше с някого другиго, Пясъчния човек каза: Мамка му, той е напълно безполезен. Кой друг има жив актив близо до Втори обект? По-добре го прати там.

Оуен не можеше да разбере случилото се. Всъщност се изненада, когато преди няколко минути Пясъчния човек му заговори най-неочаквано. Оуен тъкмо помагаше на дядо си да смени един радиатор. За първи път през всичките тия ужасни месеци Пясъчния човек го безпокоеше, когато дядо му беше наоколо. Оуен беше започнал да вярва, че това никога няма да се случи, че никога няма да го накара да направи нещо щуро пред дядо му.

— Оуен, това е важно — каза Пясъчния човек. В гласа му имаше нещо, което Оуен не беше чувал дотогава. Нещо, което приличаше на неотложност. Може би дори страх. Какво ли значеше това? — Извади автомата изпод дюшека и отиди на стария езерен път южно от града. Веднага.

Дядо му вече се беше вторачил в него с леко наклонена глава.

— Какво има?

Оуен можа само да поклати глава. Никога не беше обмислял какво ще каже, ако настъпи момент като този.

— Оуен, мамка ти, тръгвай! ТРЪГВАЙ!

— Трябва да ида до тоалетната — изломоти Оуен и побягна от откритата плевня. Минута и половина по-късно беше в пикапа, а автоматът лежеше до него. Бързо излизаше от градината пред вратата, когато Пясъчния човек отново заговори.

— Излез на езерния път в долния край на града и тръгни по него на юг. Ще намериш хора край телефонната антена. Може би вече се връщат на север от там. Които и да са, спри ги и ги убий.

Както се развиха нещата, за малко да го направи, когато стигна пътя. Леко кривна с пикапа, възнамерявайки да удари колата веднага щом я види — точно тая глупост му беше видяла сметката.

Отново погледна към автомата. Беше там, на една ръка от него. Захапа парче от ризата си, стисна здраво, за да заглуши болката, и отново се протегна за оръжието.

Драйдън беше на десетина метра от пикапа и точно се готвеше отново да подвикне, когато видя някакво раздвижване във вътрешността на кабината. Секунда по-късно се показа единият крак на мъжа, последван от другия. Мъжът пълзеше на ръце и крака заднешком.

— Добре ли си? — попита отново Драйдън.