Патрик Лий - Бегачът

Драйдън се отдръпна назад за по-добър зрителен ъгъл към горната част на кулата. Урановата тръба се изкачваше до половината от цялата височина на кулата и там се свързваше с голям черен цилиндър. Той имаше формата на кег за бира, но беше поне пет пъти по-голям. Драйдън не можеше да си спомни някога да е виждал нещо подобно на кула с телефонна антена. Каквото и да беше, го чуваше как бръмчи в тишината като трансформатор.

Нищо друго не беше закачено за кулата. Нямаше клетъчен приемател-предавател. Нямаше микровълнов предавател. Нищо освен тръбата и странния черен барабан. Докато Драйдън слушаше, басът сякаш не идваше само от горе, но и от самата кула, която вибрираше като камертон. Дори земята под краката му сякаш пулсираше.

Имаше ли смисъл да води тук Рейчъл да види това нещо? Какво би могла да научи от него? Спомни се нейната реакция при вида на кулата в Бейкърсфийлд. Ако една случайна кула предизвика подобна реакция, дали подробностите на тази няма да направят нещо повече?

Тя щеше да настоява да дойде. Би могъл да откаже, обаче какъв беше планът за след това? Е, отговорът беше прост: нямаше такъв.

Драйдън изруга под нос.

Върна се при колата, но не се качи. Ако ще води Рейчъл тук, трябва да вземе предпазни мерки. Те също бяха прости.

Обърна лице към небето и много бавно се завъртя на място. Не гледаше за самолети. Не търсеше нищо.

Представи си сателитните изображения, които беше виждал през годините, докато беше на служба. Дори онази технология, старомодна в сравнение с онова, което Гол имаше сега, можеше да анализира човешките лица на дневна светлина. Получените изображения не бяха ясни като сватбени снимки, но достатъчно подробни, за да разпознаеш някого.

За всеки случай Драйдън се завъртя отново в продължение на минута. Ако Гол наблюдаваше това място, сега една от компютърните му зали щеше изведнъж да се оживи.

Драйдън отвори вратата на хондата, седна зад волана и се приготви за чакане.

Мина един час.

Нищо не се случи.

Драйдън отвори вратата и отново слезе. Заслони с ръка очите си и огледа хоризонта на всички страни. Нямаше приближаващи хеликоптери. Нямаше коли по черния път от Колд Спринг.

Доста големи градове отстояха на половин час полет от тук, които със сигурност имаха поне по един полицейски хеликоптер. Ако някой от сателитите на Гол беше забелязал Драйдън в пустинята, щяха само в течение на няколко минути да ги вдигнат във въздуха.

Гол нямаше да знае, че това е номер, защото Рейчъл не беше в колата. През нощта сателитите, използващи топлинно изображение, можеха да регистрират, че не е вътре, но през деня, когато покривът на колата е по-топъл от всеки човек, който може да е вътре, нямаха никакъв шанс.

Ако Гол наблюдаваше мястото, отговорът вече щеше да е дошъл — бърз и мощен.

Драйдън изчака още една минута, след това се качи в колата и я запали.

Когато спря на паркинга, Рейчъл направо спринтира от дърветата към колата. Не беше сигурен дали някога е виждал толкова ясно изписано облекчение по нечие лице. Тя се качи до него и го хвана за ръката, сякаш имаше нужда да се увери, че е истински.

— Нещо интересно? — попита момичето.

— Нищо разбираемо за мен.

Тя отвори уста да каже нещо, но той я изпревари.

— Да, ще те заведа там. Ще го гледаме в продължение на една минута, а после ще се махнем по най-бързия начин.

През първите няколко километра от пътуването Рейчъл беше само оживена. Според нея това отчасти се дължеше на вълнението, че може би след минути ще научи нещо ново, но главното беше, че вече не е сама в гората.

Нямаше намерение да каже на Сам какво беше изпитала. Беше по-изплашена за него, отколкото за себе си, но най-вече изпитваше…

Хлад.

Само това можа да измисли, за да го опише. Усещането от това, че е сама, след толкова време, прекарано с него. Чувството за топлина, което извираше от него и я обгръщаше. Беше доста сигурна какво е това чувство, но и за него нямаше намерение да говори. Без съмнение това би било неловко и за двамата. Обаче нямаше значение. Беше достатъчно, че може отново да го изпитва.

Мислеше си за това и се усмихваше лекичко, когато очите ѝ уловиха неясните очертания на кулата на фона на пустинното небе.

Усмивката ѝ изчезна. Обхвана я същият необясним страх, който беше изпитала в Бейкърсфийлд, сякаш вижда някаква гигантска хлебарка.

Сам забеляза какво става.

— Можем да се върнем — предложи той.

Рейчъл поклати глава. Преди да отговори, направи усилие да прогони страха от гласа си.