Патрик Лий - Бегачът

Наведе се в колата и извади химикалка от вдлъбнатината за вещи на централната конзола.

— Дай ръка — каза той.

Рейчъл я протегна и той написа на дланта ѝ телефон и името Коул Харис.

— Кой е този?

— Мой приятел. Един от малцината на света, на които имам доверие. Бях в армията с него и след това останахме приятели.

Той се обърна и се зае да изучава склона над площадката за наблюдение. Издигаше се още шейсет метра до гребена на хълма. Склонът беше полегат и покрит с гори. Над тази точка нямаше пътища. Нито къщи и други постройки.

— Искам да чакаш тук — каза Сам. — Качи се някъде до средата на склона. Стой скрита между дърветата на сянка, но дръж под око басейна на езерото. Ако след като стигна там, видиш нещо да става: конвой автомобили, които се спускат натам, или хеликоптер да каца, отиваш в града и се обаждаш на този телефон. Влез в някой магазин и кажи, че трябва да звъннеш на родителите си. Никой няма да ти откаже.

През целия път от Модесто насам, там, където имаше сигнал, слушаха новините. Преследването беше почти единствената история, но нито веднъж не бе споменато, че със заподозрения пътува момиче. Драйдън предположи, че Гол има причина за това. Ако целта е Рейчъл да бъде убита, няма да ти е от помощ, ако цялата страна се моли за нейното оцеляване, докато издирването продължава.

— Коул Харис живее в Сан Хосе, Калифорния — обясни Сам. — Обади му се и му кажи името си и после, че Сам Драйдън иска той да дойде и да те вземе оттук. Кажи му: златна вейка . Разбра ли? Запомни го. Кажи златна вейка и той ще разбере.

— Какво означава?

— Нарича се код за липса на принуда. Използвахме ги в армията. Означава: това не е номер, никой не е опрял пистолет в главата ми. Или по-точно: това не е майтап . Парола, за която сме се разбрали двамата и която никой друг не знае. Когато я кажеш, ще знае, че съобщението е от мен.

Рейчъл се вторачи в номера на дланта си. Драйдън много се надяваше, че няма да ѝ се наложи да се обади на него.

— Мисля, че това е един от онези моменти, когато не мога да направя разлика между нашите мисли.

Когато приближи, беше трудно да направи разлика между пустинята и началото на езерния басейн. Каквато и брегова линия да е имало някога, вятърът отдавна я беше огладил. Единственото, което даваше знак за този преход, беше, че земята изведнъж стана по-равна под гумите на хондата, а градинският чай и пустинната трева почти напълно изчезнаха.

Напред сега се виждаше телефонната антена — стандартна кула от стоманена решетка с опънати метални въжета за стабилност. Трудно беше да се определи нейната височина, след като наблизо нямаше дървета или постройки за сравнение. Обаче беше най-малко шейсет метра. От това разстояние, километър и половина, нищо не изглеждаше на Драйдън необичайно.

Това впечатление се промени, когато паркира и слезе от колата. През годините на активна служба и особено в "Копой" Драйдън беше виждал достатъчно излъчватели. Няколко пъти беше монтирал подслушвателни уредби на тях, разполагайки бръмбарите върху кабелите при основата. В тези случаи беше работил по указанията, предоставени от инженер. Той самият нямаше опит в областта на комуникациите. Беше се чудил през целия път към нея, докато не наближи на десетина метра, дали ще разбере, ако нещо не е наред. Вече не се чудеше.

Спря се на ръка разстояние от най-близкия ъгъл на антената. Стоманената ѝ основа приличаше на всички останали, които беше виждал: метална решетка от хиксовидно пресичащи се метални пръти, към заварените връзки добавени медни елементи за повишаване на проводимостта. Както при всички антени, отвътре по един от краката на кулата вървеше метална тръба, която защитаваше чувствителните кабели от природните стихии и от недоброжелатели. Повечето тръби, които Драйдън беше виждал, бяха от стомана или алуминий. Обикновено никой не им обръщаше внимание. Тази веднага привлече погледа му, защото не беше направена от тези метали. Той пристъпи по-близо. На пустинното слънце тръбата блестеше като потъмняло сребро. Последния път, когато бе видял подобен материал, той също беше огрян от пустинно слънце. Различна пустиня, далече оттук.

Почука по тръбата с кокалчетата на ръката си. Беше все едно да чукаш по дебел къс гранит — по същия начин се беше почувствал и тогава, когато почукваше по страната на един "М-1А-1 Абрамс", където взрив на бомба беше свалил боята. Кабелите на кулата бяха защитени с дебел ръкав от обеднен уран. От който се правят танковите брони.