Патрик Лий - Бегачът

— Аз съм оръжие — каза той по телефона. — Ще ме пращате навсякъде по света, за да прецаквам главите на хората.

— Ще прецакваш главите на хората — съгласи се Хейгър, — но за това няма нужда да те пращаме където и да било.

Сега, облегнат на балконския парапет и допушващ цигарата, Коб си мислеше за това как минаха седмиците след този ден. Ранното обучение. Разбирането какво може наистина да прави. Естествено, уменията бяха ограничени. Изглежда четенето на мисли се получаваше при всички хора, докато по-напредналите умения действаха само на определени. След това идваше технологията — дяволски призрачна. Дори Хейгър му довери, че не знае как работи. Компанията имала малко екипи от инженерни гении, разпръснати на разни места, може би места като неговото, които разработвали всичко. Беше лесно да се види какво вършеше оборудването, макар че дори сега, след повече от година работа, целият проект беше още в изпитателна фаза. Все още на първи етап, както казваха инженерите. Обаче се разрастваше бързо, набираше инерция и Коб често усещаше, че има различни страни, които криеха от него. Щеше да стигне и дотам.

Потрепери. Заради студения въздух, каза си. Няма нищо. Нервите му бяха наред въпреки случващото се. Той и Хейгър бяха решили проблема с морала още по време на онова първо телефонно обаждане.

— Не бързай и обмисли всичко внимателно — беше казал Хейгър. — В момента си изненадан от всичко това и си разтърсен, което е напълно нормално. Ето какво искам от теб: да се върнеш горе и да огледаш положението си. Къщата. Момичетата. Трябва да се съгласиш, че бяхме добри към теб. Нали, Коб?

— Да. Да, сър. Всичко тук е смайващо. — Коб установи, че думите му направо се изливат. Той се препъваше в тях като дете. Изведнъж му хрумна, че не беше благодарил на Хейгър, нито на някого от тези хора. Боже, как е могъл да пропусне?

— Сър, искам да кажа какво означава това за мен и че съжалявам, че не съм…

— Коб, не се тревожи за това. Просто ме чуй. Понякога работата, която ще вършиш за нас, ще бъде тежка. Ще причиняваш на хората разни неща — лоши неща, които те не заслужават. Обаче ще трябва да го правиш. Просто такава е работата. Ще трябва да ни помогнеш, както ние ти помогнахме, нали така?

— Да, сър.

— Когато стане трудно, помисли си за къщата, за момичетата и че ще направиш всичко нужно, за да ги запазиш.

— Да, сър, ще направя всичко.

— Не бива да забравяш едно: лошите неща, които те чакат, не са по твоя вина, защото ако не ги правиш ти, ще намерим друг на твоето място. Те ще се случат така или иначе, затова защо ти да не извлечеш полза от това? Виждаш ли логика в това?

— Съвършена.

— Добре, Коб. Връщай се горе сега. Всичко ще бъде наред.

Коб загаси цигарата в перилото на балкона. Долу в задния двор стенанията на Йола бяха преминали в тихи накъсани викове. Беше извадила крака от водата и пръстите ѝ се бяха вкопчили в края на басейна, а коленете ѝ ритмично се полюшваха. Протегна ръка надолу и пъхна пръсти в косите на Кали, след това си пое дълбоко дъх и изпищя. Звукът се понесе над басейна и отлетя в утринния сумрак над долината. Секунди по-късно изстисканото ѝ като сюнгер тяло се просна възнак върху настилката. Кали я хвана за ръцете, помогна ѝ да се спусне в басейна и я прегърна.

Коб пусна цигарата в краката си. Да, нервите му си бяха наред. Прекоси балкона до стълбите, които водеха надолу, и започна да сваля ризата си, докато слизаше.

Беше дванайсет и четвърт, когато Драйдън и Рейчъл пристигнаха в Колд Спринг, Юта. Отклонението за слизане от магистралата се вливаше в главната градска улица с ивица от супермаркети, бензиностанции, ресторанти за бързо хранене. Всички имаха западнал и очукан вид. На близо километър в Източна посока почваха възвишенията — вълнистата линия на хълмове, които се простираха на юг диагонално — гребените им бяха покрити с борови гори и храсталаци. Иначе околността беше равна пустиня, докъдето виждаха очите.

След изхода от магистралата Сам зави по странична улица, пресече града до източния му край и почти веднага видя онова, което търсеше: черен път, който излизаше от селището към хълмовете. Три минути по-късно двамата с Рейчъл паркираха на половината път нагоре по най-близкото възвишение. То се издигаше на може би шейсет метра над пустинята и града. Щатско шосе 50 се виждаше в продължение на трийсет и повече километра, простиращо се в потрепващия от горещината въздух обратно към Невада и Калифорния. Също толкова ясно се виждаше двупосочната улица, която представляваше централната артерия на Колд Спринг и водеше от града в пустинята. На осем километра в тази посока лежеше огромно, непоколебимо и почти ослепяващо бяло сухото езеро Илайъс. Драйдън присви очи, но не можа да различи кулата в неговия център.