Патрик Лий - Бегачът

В следващата секунда пред вратата се появи мъж. Едър човек, чиято фигура се очерта на фона на гората, залята от лунна светлина.

Стиснал пушка.

Драйдън стреля.

Три бързи изстрела в гърдите на мъжа от разстояние три метра.

Рейчъл се събуди с писък.

Натрапникът изпусна пушката и залитна назад. Единият му крак не улучи края на верандата и потъна в нищото, последван от тялото, което се стовари на земята.

Рейчъл извика името на Драйдън, опипвайки дезориентирано из тъмнината. Насочил по-голямата част от вниманието си и пистолета към падналия навън мъж, Драйдън протегна другата си ръка, намери вършеещата длан на момичето и я задържа.

— Всичко е наред. Тук съм — каза той.

Чу я да диша тежко в опит да се овладее. Да те събудят изстрели би било плашещо за всекиго, не само за дете.

С периферното си зрение видя как Рейчъл се изправя в спалния чувал и поглежда навън през отворената врата. Мъжът едва се различаваше в мрака. Драйдън стисна ръката ѝ, след това я пусна. Тръгна към умиращия човек, готов при първите признаци за движение да му пусне още няколко куршума. Когато стигна до вратата и можа да погледне покрай ръба на грубата веранда, усети, че пистолетът натежава в ръката му.

Мъжът на земята беше униформен полицай.

В главата на Драйдън възможните последствия започнаха да проблясват като дулен огън. Точки и връзки се свързваха в бърз порядък. Чу как Рейчъл си поема рязко дъх зад него, когато и тя видя какво гледа.

Прекоси верандата, стъпи на земята и коленичи до полицая. Мъжът още дишаше, но по звука Драйдън знаеше, че дробовете му са на парчета. Пълнеха се с кръв. Мъжът имаше най-много минута живот.

На хълбока си носеше кобур с 9-милиметров пистолет. Драйдън отвори кобура, извади пистолета и го плъзна далеч от ръцете на мъжа. Докато го правеше, видя главата му да помръдва. Срещна погледа му точно когато отвори очи.

Помисли дали да не го попита дали е сам, но реши, че е губене на време. Ако имаше друго ченге в радиус от сто метра, от гората вече щяха да летят куршуми.

Полицаят се мъчеше да си поеме дъх. Когато издиша, тялото му се разтърси от кашлица. Кръв рукна от устата му. На лунната светлина изглеждаше черна.

— Как ни намери? — попита Драйдън.

— Един турист видял колата ти… долу при началото на пътеката. Тъпанар.

— Защо някакъв турист ще го интересува?

Гласът на полицая отслабваше с всяка дума.

— Всички я търсят. Цял ден те показваха по телевизията.

Драйдън се отпусна на коленете си, сякаш смазан от бремето на странната информация.

— По телевизията за какво?

— Ти си знаеш за какво — отговори полицаят. Отново получи пристъп на кашлица, който беше по-тежък от първия. Когато свърши, започна да диша бързо и плитко. След това спря. Потрепери веднъж и утихна. Беше свършил.

Драйдън стана и се обърна към колибата. Рейчъл стоеше на прага и трепереше. Не можеше да откъсне очи от тялото.

— Рейчъл…

Драйдън замълча.

Обърна се и се заслуша.

Звукът беше едва доловим. Усилваше се и отслабваше, носен от нощния вятър. След това се позасили и вече нямаше никакво съмнение.

Витла. Далеч, но се приближаваха. Плясъкът на перките отекваше в планините от двете страни на долината, маскирайки посоката, от която идваше, и разстоянието. Но това нямаше значение. Вече беше твърде близо. Драйдън отиде при Рейчъл и я накара да извърне глава от трупа на полицая.

— Идват — каза меко той. — Трябва да вървим.

Тя кимна, макар още да изглеждаше замаяна. Драйдън влезе в колибата, пъхна пистолета си в кобура и го запаса. След това вдигна раницата, в която бяха двете неща за извънредни случаи от Вайселия, града на около шейсет километра западно от Националния парк "Секвоя". Последното, което взе, беше диктофонът. Сложи го в предния джоб на ризата, а спалните чували и останалите вещи заряза в колибата.

Рейчъл, която си слагаше обувките, посочи към раницата.

— Не трябва ли сега да ги извадим?

— Още не — обясни Драйдън. Отиде до вратата и се вслуша в плясъка на перките на приближаващия хеликоптер, сега вече много по-силен. — Още не.

Рейчъл завърза обувките си и двамата излязоха на бегом от колибата.

Гол беше готов да запрати стола през прозореца и дори вдигна един, но после го стовари с все сила на земята, а ръцете му стискаха подлакътниците — толкова силно, че побеляха.

Отново се намираше в компютърната зала. Прозорецът, неизползван в момента, гледаше към същия лосанджелиски нощен пейзаж като неговия частен балкон на горния етаж.