Андрей Велков - Хроники на звеното

- Той е уникален, всички мадами са влюбени в него. Единственият човек в света е, който е професор по философия и същевременно световен шампион по тайбокс. Уникален човек, има невероятно чувство за хумор, трябва да го чуеш само как приказва. Половината време е в София и изнася лекции тук, през другото време живее в имението си в Тайланд, където е семейството му, женен е за местна мацка, имат две деца. Там пише трудовете си и тренира. Аз смятам тези дни да се пробвам, не мога да мисля за друго, направо полудявам...

Тонката поклати глава, пак се засмя, отхапа от сандвича си и отново се зачете в книгата, която държеше. Беше „Малки богове“ на Пратчет, сигурно за петдесети път я четеше и не можеше да й се насити. Всеки път откриваше нови и нови неща, ненапразно сър Тери му беше любимият писател. Той все пак е най-великият и най-истинският философ.

ЗДРАВКО:

„Добре работят тези нови италиански работници“, мислеше си Здравко, докато яздеше огромния кон от немска порода, който специално си беше поръчал, защото повечето местни кончета се озъбваха, когато ги яздеше, а пък и под него изглеждаха като понита. Този обаче беше идеален, тамън по мярка му идваше. Още от дете си беше мечтал да язди така из ранчото и ето че сега мечтата му се бе сбъднала. Съвсем различно беше да яздиш, много по-яко, отколкото да бръмчиш с някой джип.

След десетина минути езда стигна до тентата, под чиято сянка завари брат си да разговаря на френски с няколкото новопостъпили агрономи, които бяха наели, защото определено разбираха от лозя, а на тях всеки нов опит или рационализация им бяха добре дошли. Все пак не се гледаха толкова лесно хиляди декари лозя.

- Брат ми, наред ли е всичко? - попита Здравко, без да слиза от коня, и кимна за поздрав на французите.

Брат му се изправи и за малко да събори тентата, беше все пак над два метра, но се усети и се приведе в последния момент. Французите се разсмяха, но в смеха им се долавяше страхопочитание, защото дори и сега, след няколко седмици работа в това огромно стопанство, още се стъписваха от размерите и външния вид на братята. Повече приличаха на борци от най-тежката категория или на опасни бандити, но не можеше да се отрече, че бяха изумително добри фермери и бизнесмени. Все пак продукцията им се беше прочула из цял свят.

- Всичко е наред, Здравец, говорим си тук с тези любезни господа дали да не сменим схемата на капковото напояване, защото тази година количеството на валежите е нехарактерно за сезона. Какво мислиш по този казус?

- Доверявам се на опита ти, братко, действай по твоя преценка. Искам обаче догодина на изложенията за вино да вземем повече медали от тази, нали сме се разбрали!

- И аз така искам, и аз така искам. Мисля и че несъмнено ще успеем. - Каза нещо на френски и агрономите енергично закимаха. - Ето и господа агрономите потвърдиха.

- Много добре - усмихна се Здравко и на тази светлина малко заприлича на Арнолд Шварценегер. - Сотир къде е, не ми вдигна преди малко?

- В града е, има лекция в Земеделския университет, сряда е.

- Ааааа, бях забравил, че пак започна да преподава.

- Нищо, довечера със сигурност ще е тук, нали даваме прием в комплекса.

Здравко кимна и продължи обхода си на лозята. На връщане мина през зеленчуковите градини и през горичките с овошки. Навсякъде кипеше усилен труд, дори отнякъде се чуваше песен, не беше на български, беше май на испански. Добре че бяха тези испанци и италианци, защото напоследък беше трудно да намериш българи да работят на тези пари. Добре се справяха гастарбайтерите, много беше доволен, дори беше решил да наеме още неколкостотин за заводите.

(Няколко часа по-късно)

Тримата братя стояха един до друг и наблюдаваха как слънцето красиво залязва над сякаш безкрайните им лозя. Зад тях тихо звучеше Дебюси, любимият композитор на Здравко. Приемът не беше голям, бяха се събрали само стотина души.

Здравко отпи от виното, което беше от собствената продукция, и примлясна със задоволство. От една от близките маси се чуваше познат смях. До няколко красиви дами и цял куп деца седеше политикът Петър Иванов, който преди лятната си почивка се беше отбил да го види. Близо до Петър Здравко разпозна и лицата на неговите вечни приятели. Единият беше професорът - по философия ли беше, по социология ли, не му помнеше името, - който беше и някаква нинджа. До него широко се усмихваше най-богатият българин, неговото име го знаеше, всички го знаеха всъщност, Ивайло се казваше, а на края на масата точно в този момент лудият писател и пияница Михаил, бурно жестикулирайки, разпалено разказваше някаква явно много забавна история, защото всички на масата се заливаха от смях.