Андрей Велков - Хроники на звеното

Но не само това беше проблемът, проблемът си беше общонационален, нали всички в красивата сграда бяха представители на народа, този народ си ги беше избрал все пак, те бяха негови отражения. А хората бяха започнали масово да изпростяват и да свалят гарда, все едно не им пукаше вече. Образованието отиде на кино. До трети-четвърти клас децата си бяха едва ли не неграмотни, а в гимназията ги учеха само да зубрят. Оттам тръгна голямата драма, от основното училище и от гимназията. Получи се порочен кръг -държавата отби номера с учителите, като направи заплатите им мизерни, а на свой ред учителите започнаха да отбиват номера и от даскали и учители се превърнаха само в преподаватели на принципа „За толкова пари - толкова“. Отиваха, седяха няколко часа в училищата, казваха си приказката на децата и си отиваха. Учениците пък, понеже инерцията е естественото свойство на телата да запазват положението си, нямаха нищо против да не ги занимават с разни досадни неща като математика, която да развива

способността им да мислят, литература, която да ги учи да вникват по-добре в същността на нещата, естествени науки някакви, истории, философии и други всякакви простотии. Книги да четат малоумни и прочие...

Този порочен кръг даде бърз резултат. Започна да се формира цяло поколение българи, разчитащи повече на инстинктите си, а не на интелигентността, с ценностна система все едно извадена от кофата за боклук.

Имаше още няколко такива кръга. Един беше свързан с унищожаването на земеделието, защото някакви чужди лобита бяха метнали малко кинти на продажните политичета от началото на Великия преход - на кого да си позатвори очите, на кого, за да вкара някое и друго законче - и като резултат в една от най-плодородните европейски страни от чужбина започнаха да се внасят зеленчуци и плодове, което щеше да е голям майтап, ако не беше тъжно и страшно. А всъщност грам не ги белеше фара чуждите лобита за българския пазар, ама какво пък толкова, щом като така лесно им минаваше номерът.

Селата започнаха да се обезлюдяват. Като няма земеделие, какво да правят там хората, освен да се занимават с балканска медитация, която се изразяваше в пиене на по два литра шльокавица на ден и вървеше с бонус ранна смърт от цироза, инфаркт и инсулт, което си беше добре дошло, защото да преживяваш с пенсията се бе превърнало направо в екстремно занимание. Не беше оферта да си пенсионер в България. Не че имаше читави други оферти, но това, да си пенсионер, вече бе прекалено.

Другият или по-скоро другите бяха свързани с икономиката и бяха низ от много навързани едно за друго по-малки порочни кръгчета, които бавно (понякога и доста бързо) съсипваха родната икономика и възможностите за правене на нещо градивно. Да се справиш с бюрокрацията и администрацията бе невъзможно, там нещата се намираха още в шейсетте, а и не се виждаше тенденция да мръднат напред. А и никой не си даваше и зор, чиновниците се бяха окопали и се радваха на неоправдано високите си заплати и на властта си над хората, които се осмеляваха да ги занимават с някакви си свои приумици и проблеми.

Всеки се спасяваше поединично, тъжното беше, че това важеше и за политичетата. Те имаха една цел - за четири години да направят гуша и да се сдобият с контакти, за да врътнат някой доходен бизнес... А на хората и на държавата им, ами майната им на хората и на държавата им. Все някак щяха да се оправят, пет века са живели под шапката, не, под феса на султана, сега с една демокрация да не се оправят...

Народът започна стратегически да се изтегля, защото не ставаше така вече да се живее. Някои силно вярваха, че за няколко години след Десети ноември ще живнат нещата, ето как си стъпваха на краката някои държави от бившия социалистически блок. Но като минаха тези години и всичко продължаваше да си ебава мамата в геометрична прогресия, тези хора се сдухаха и започнаха да напускат родината. Отиваха в държави, където имаше правила, които се спазваха, и човек имаше шансове, ако бачка, да живее нормален и достоен живот, а не да се върти в месомелачката, в която се беше превърнала България, тоест в една безконечна борба за оцеляване, където думите „ сигурност “ и „ спокойствие “ вече не съществуваха.

Промяната дойде, когато един човек, един-единствен човек не можа да се качи на самолета, който трябваше да го отнесе в Америките. Не си изпусна полета, просто не можа да се качи. Седнал на куфара си, гледаше заминаващите млади и не толкова млади хора и си мислеше, че има нещо фундаментално грешно в цялата схема. Не че ги съдеше, напротив, много добре ги разбираше, нали и на него билетът за самолета му беше в джоба. Обаче трябваше да има и друг начин. Не да се спасяваш, защото средата е враждебна към теб и не ти дава шансове, мислеше той, а да пробваш наистина да успееш, за да промениш самата среда. Цяла кутия цигари изпуши, наблюдавайки как пред очите му изтича цветът на България. Видя много свои приятели, и те като него с двете висши и с трите езика... А какво би се случило, ако с политика се хванат млади и необременени експерти, които рязко и експедитивно да вдигнат държавата на крака, да я изправят, за разнообразие от общоприетото, без да мислят за своето обогатяване на този етап от живота си. Идеалистично ли беше това, невъзможно ли беше?...