Андрей Велков - Хроники на звеното

- Слизай долу, полковник.

Цветков заслиза надолу в мрака, като гнусливо се хващаше за ръждивите дръжки на стълбата. След него влезе войникът, а генералът го последва, като преди това затвори капака на шахтата. Долу цареше пълен мрак. Подадоха му фенер и му посочиха малък тунел:

- Пълзи натам. Там е секретният щаб, там ще те наградим за отличната служба.

Цветков грейна, обичаше награди. Заслужил беше все пак. Запълзя енергично и не след дълго излезе от тесния тунел. Озова се в широк коридор.

- Още малко, Цветков, още малко...

След десет минути стигнаха до нещо като кръстопът. Войникът извади от джоба си радиостанция и попита:

- Готово ли е?

Не се чу ясно какво му бе отговорено, но той кимна на генерала. Сянката на фуражката скриваше лицето му, виждаше се само челюстта му.

Тръгнаха наляво и скоро стигнаха до желязна решетка, пред която ги чакаха още няколко мъже. Те не бяха с маски. Генералът хвана Цветков отзад за яката и шибна главата му в стената. Не толкова силно, че да го приспи, а колкото да му омекнат колената и да загуби ориентация за секунда. Толкова му бе нужно на генерала, за да го бутне през вратата, която мъжете междувременно бяха отворили. Ускорен от бутането, Цветков направи няколко стъпки напред, докато запази равновесие. Обърна се и видя как зад него желязната решетка бавно се затваря.

- Какво се случва, по дяволите?

Генералът хвърли фуражката си на земята и му се усмихна, но нямаше нищо весело в усмивката му.

- Нали ти казах, че ще дойда за теб, боклук! - каза Петър, отлепяйки мустаците. След това се обърна към хората си: - Палете лампите!

Лампите светнаха и Цветков се огледа. Намираше се в голямо помещение, което ужасно смърдеше, май на марихуана. По-интересното беше, че от далечния и по-тъмен край на това помещение бавно изплуваха пет силуета, които се приближаваха със странни отсечени движения.

- Тези май са последните - докладва Иво. - Кварталът е чист.

Цветков посегна към пистолета си, но той не беше на мястото си. Обърна се и видя насмешливото изражение на войника, който му го показваше, държейки го с два пръста и полюшвайки го. Полковникът се втурна към решетката, но не беше достатъчно бърз и преди да стигне до нея, нещо подкоси краката му, после той усети как в тялото му се впиват зъби, много зъби...

Започна да крещи.

(Месец по-късно)

Пешо и Мишо пиеха бири с няколко девойки в същата градинка, в която Михаил и компания бяха нападнати от първото зомби чичка. Бяха на четвърта бира и първи коз и се чувстваха идеално. Класически неделен следобед, щяха да се размажат тук така на припек, а после - да се доразбият някъде с мацките, които бяха страшни свежарки. Не знаеха къде ще купонясват, но имаха цяла вечност, за да решат. Пешо се изправи и се протегна, усмихна се, защото отнякъде се чу „Sunday Shining’“ на Финли Куей и песента толкова пасваше на ситуацията, че просто нямаше накъде повече.

А чалга не беше се чувала в Квартала от месец. И това беше хубаво.

В прозорците на тъмните ти влаковедушата ми се радваше на себе си...В прозорците живота ми

приличашена истински - приличаше на щастие!

Христо Фотев, „България“

Щастие ли - каза ми чиновникът. Щастието днеска не приема.

Щастие ли - каза ми търговецът. То е нужно само за витрината,за да ми примамва купувачите.

Щастие ли - каза вехтошарят. Имам тук едно като за тебе,малко е ръждясало, наистина.

Щастие ли - каза детективът.Щастието беше заловенои в момента дава показания.

Иван Методиев, „Щастие“

След реформите, които започнаха някъде в средата на деветдесетте на вече отминалия век, всичко се бе променило. Беззаконието и корупцията бяха останали в миналото, а мутрите вече бяха само горчив, но все по-избледняващ спомен.

Горките мутри, тъкмо се бяха изпъчили и си бяха повярвали, когато дойде онова правителство и им разказа играта. Буквално за година цялата организирана престъпност беше изметена. Трудно беше, впрегнати бяха много ресурси, но истинската промяна започна, когато беше прерязана връзката на държавата с мафията. Това преди не можеше да се случи, защото всички политици бяха на хранилка на мафията. Някои не знаеха, а други просто нехаеха, защото не искаха да им спре лапаницата. Всъщност повечето политици не бяха лоши хора, ама в онази красива сграда на жълтите павета нещо им ставаше и постепенно забравяха какви са им функциите и за какво са се цанили на работа. Избиваше ги на печалбарство и на разни междупартийни борбички, а през това време държавата се сриваше. Колкото повече седяха вътре, в красивата сграда, на която трябваше да е заменят надписа „Съединението прави силата“ с „Да го духат бедните“, толкова повече се ояждаха, изтъпяваха, а моралът им лека-полека се изпаряваше или се превръщаше в добре развит нюх как да увеличат лапането.