Андрей Велков - Хроники на звеното

Оказа се възможно. Много трудно, но напълно възможно. Отне години, едвам спечелиха изборите, но после всичко пое друг ход. Техният модел стана пример за подражание на държавниците в много страни, наричаха го с голямо уважение „ българският модел “. Уважението идваше не единствено от направеното, идваше и от това, че моделът беше универсален и можеше да бъде приложен навсякъде. Болеше много в началото, когато се режеха връзките на мафията и на бизнеса с политиката, но само това беше начинът. Иначе нямаше шанс. Задължително условие беше да има желязна полиция, прокуратура и съдебна система. По едно време почти всички стари кадри бяха сменени, защото с тях не ставаше, много лоши навици имаха и само пречеха. Препълниха се затворите с корумпирани полицаи, с дилъри, схемаджии, рекетьори, „застрахователи“ и всякакви други модели престъпници, а в България имаше по много от всичките. Когато започнаха да падат и главите на политици, тогава се видя, че нещо действително се променя, и хората наистина повярваха в новата политическа сила, която беше създал Човека, който не можа да замине.

Болезнено бавно икономическата ситуация се нормализира и икономиката тръгна нагоре. Имаше много провали и грешки, но въз основа на тях се правеха изводи и се коригираше курсът. Болната здравна система оздравя. Земеделието и животновъдството живнаха и разцъфнаха, почти цялата земя вече се обработваше, пазарът се заля от качествена продукция, а износът придоби невиждан размер.

Наляха се много пари в образованието и културата и това даде много добър резултат. Цялата нация се почувства едно цяло, придоби самочувствие и усещане за обща кауза и това бързо си пролича. За няколко години от място, от което само можеше да си тръгнеш, освен ако не ти се занимаваше с врътки, далавери и престъпления, България се превърна в прекрасна държава, която, макар и с по-нисък стандарт от по-западните си съседи по континент, показваше ясна тенденция, че с този темп на развитие скоро ще ги задмине. Емигрантите започнаха да се връщат и бързо се включиха във възстановяването на родината, ползвайки опита (естествено само положителния), който бяха придобили навън.

Из „Българският модел “

ПЕТЪР:

От години Петър Иванов не заключваше вратата на колата си, нито на двора на къщата. Престъпността беше почти нулева, а който сгафеше нещо, все пак няма общество без престъпления, дори и в рая сигурно се случва някой ангел да тафне нещо или да се посбие, та който сгафеше, много бързо биваше разкрит и наказан. Полиция и съд си вършеха работата безупречно. След реформите всичко се бе променило.

Някъде по това време Човека, който не успя да замине, се срещна с Петър на една от студентските конференции, на която беше поканен като гост-лектор. Здравичкият младеж го впечатли с будните си и точни въпроси, които му зададе на чаша вино след официалната програма. През последните години Човека беше свикнал да открива потенциала у хората, доказал бе многократно, че това го умее, все пак беше съставил първото наистина успешно правителство в страната, което за разлика от предишните действително беше вършило работа с фокус върху държавните, а не върху партийните и индивидуалните интереси. Видя много в Петър, който по това време вече завършваше втори курс, след като лесно беше изтеглил безлихвен заем, с който бе успял да плати обучението си. Много му хареса този младеж. Точно такива хора му трябваха - млади, интелигентни и най-важното - с нестандартна и бърза мисъл. Не беше трудно да го привлече към каузата си, всъщност Петър се нави още на третото изречение, и така Човека му стана ментор.

Пешо напусна работата си, бачкаше почасово в студентската библиотека, но парите му стигаха, защото бизнесът на родителите му се разрастваше и те му помагаха, всъщност всеки читав бизнес се разрастваше вече по това време, защото покупателната способност на хората растеше и всеки по-предприемчив човек имаше реални шансове да живее много добре и по-важното - да печели прилично. С наставленията на новия си ментор Петър започна бързо да израства, защото сега теоретичната подготовка, която получаваше в Университета, се подсилваше от практическия опит и примерите. Взе две години за една и бързо се дипломира с отличие. Следващите няколко години работеше плътно с ментора си, който внимателно го шлифоваше и го насочваше в посока, в която смяташе, че младежът ще разгърне най-пълноценно потенциала си.