Андрей Велков - Хроники на звеното

След това Петър очаквано стана депутат и се включи в политическия живот на страната изключително ефективно. Буквално за месеци името му стана фактор и дори доста по-възрастни от него колеги се вслушваха в думите му.

Иначе си остана същият пич, ходеше да си порка по баровете на „Шишман“ и околностите, които бяха пълни с усмихнати и щастливи млади и не толкова млади хора. Живееше на един таван наблизо, а някъде към края на първия си мандат на едно транспарти в планината се запозна с Татяна, която не след дълго му стана съпруга и му роди три деца.

Точно тях, тези три деца, сега отиваше да прибере Петър. Те си играеха сами заедно с другите деца от Квартала в една близка градинка, но беше време да тръгват, защото им предстоеше приятна крайморска разходка с фамилния кемпер. Първо обаче щяха да се отбият при негов стар приятел, който живееше на юг.

ИВАЙЛО:

Иво не се чувстваше по-различен човек, откакто бе станал милиардер. Продължаваше да обича същите неща както преди - да се рови в двигателя на някоя от колите, целият омазан в масло, да си играе с децата си, докато жена му ги гледа усмихната, да си порка бири с господин депутата Петър, писателя Михаил и с даскала Антон в някоя квартална градинка, както някога, което и всъщност нерядко правеха.

И сам не разбра кога мина първия си милиард. Всичко беше започнало като на шега. Тъкмо беше завършил, когато интернет започна да влиза във всеки дом. Първо направи няколко програмки, имаше склонност към програмирането, после се насочи към компютърните игри и не след дълго събра мощен екип от ентусиасти, с чиято помощ за нула време буквално разби световния пазар на няколко пъти. Големите кинти дойдоха, когато направиха браузърна игра, в която китайците направо се влюбиха. И тогава парите потекоха.

Оттогава вече нямаше спирка и това постави началото на българската Силициева долина. Иво си беше момче от Квартала и парите не го променяха, няколко бона на месец му стигаха да живее супернормално, ходеше през месец-два на почивка в чужбина и като цяло почти всичко реинвестираше. Така се роди един от най-големите в света стартъп ускорители и потокът от пари вече се превърна в река. Програми, социални мрежи, приложения за смартфони, дори и Иво вече не знаеше в колко компании има участие, но не му и пукаше особено много.

Много пари инвестираше и в образованието и така България стана една от страните с най-добра връзка между бизнеса и университетите. Това го правеха заедно с Петър - той вкарваше за гласуване подходящи закони, а след това Иво вземаше на работа студенти и дипломанти. Не съществуваха вече някакви недомислици като тази например да учиш и да не си сигурен какво и въобще дали след това ще работиш. Всъщност Университетът наскоро бе влязъл в световния топ десет на най-престижните висши училища и в него кандидатстваха младежи от цял свят.

В действителност този факт не се отнасяше само за Университета, напоследък множество хора от Америка, Канада, Италия, Англия, Испания кандидатстваха за българска карта, която им даваше право да работят и да живеят на територията на България, но това е отделна история.

МИХАИЛ:

Литературният критик бягаше през площадката пред хотела, а Михаил го следваше. Тъпото копеле беше направило голямата грешка да заяви на самбиста, че книгите му не са литература, това беше казал малоумникът. И сега Мишо, който както винаги беше леко пиян, го гонеше, за да му нашока репата. Нямаше да го бие много, нямаше да има „Облакът атлас“ моменти, максимум да му отвърти няколко шамара, това беше планът, но винаги откачаше, когато някой псевдоинтелектуален чекиджия тръгнеше да му обяснява какво било литература и какво не. Последно беше бутнал в басейна някаква тъпа овца, изрекла хипертъпотия от сорта на „енергийноинформационната плътност“. Алооу, този начин на мислене и говорене остана в старото образование, онова образование, което беше предназначено да ти измие мозъка, а не да те научи да разсъждаваш. Най-обичаше глупави и самовлюбени хора, принадлежащи към дребнички, затворени и самохаресващи се общества, да му правят оценки.

Догони глупака, подсече го и се засмя, когато след доста неуспешен лупинг критикът се приземи в една леха с рози. Толкова жалко изглеждаше, че се отказа да го шамари. Обърна се и тръгна към хотела, където партито всъщност беше в негова чест.

АНТОН:

Тонката се усмихна, когато чу какво казва студентката на приятелката си. Бяха седнали на една пейка зад него, но не го виждаха, защото между тях имаше гъст розов храст.