Андрей Велков - Хроники на звеното

- Пешо, Пешо, чуваш ли ме?

Пешо обаче не го чуваше, защото не беше в съзнание. Минчо се върна до чувалите, издърпа оттам чантата си и извади малко шишенце от нея. Отново се приближи до Пешо, отвори амоняка и го тикна под носа му Петър сбърчи нос и отметна глава назад. Минчо отиде до Михаил и повтори манипулацията. Амонякът подейства веднага и двамата се събудиха след секунди. Събуждането обаче за тях означаваше завръщане в света на болката, в който ги беше вкарал русият психопат. А ги болеше неистово - половината кожа от гърба на Мишо беше свалена, а по тялото на Петър се виждаха поне двайсет разреза, които кървяха.

Стиснал зъби от болка, Мишо едва произнесе:

- Минчо, ти си цар, откачи ни от тези шибани вериги веднага. Не знам откъде се появи, но искам да ти кажа, че те обичам, копеле, искам да те разцелувам направо...

Минчо посегна да извади ножа, който още стоеше забит в гърба му, но Михаил го спря:

- Не, остави го това ножче да си седи там, имам идея за този педал. Пешо, к’во ще кажеш да му спретнем едно театро на господин Ханибал Лектър, а?

Пешо се ухили доколкото можа, тъй като му беше сложно с разрязаната устна, и кимна.

- Да му направим постановка на този рус швестер, казваш. Май се сещам какво имаш предвид, ами аз съм за, определено съм за.

Минчо вече ги отвързваше от веригите. Пъшкайки, двамата раздвижиха блокиралите си стави. Целите бяха в кръв, изглеждаха като масовка от „Хелрейзър“. Фактът обаче, че телата им бяха наранени до неузнаваемост, съвсем не означаваше, че духът и волята им бяха сломени.

Михаил се разкърши още един път и каза:

- Минчо, великан такъв, кажи ми, че носиш в тази хубава чанта някоя и друга мостра от продукцията. Кажи ми, че имаш, копеле, кажи ми, че имаш...

- Ами... имам няколко грама от едно неразредено, с което сега експериментирам. Много е чисто.

- Давай го...

- Ама...

- Не се обяснявай, давай пакета тука, че няма време, не се знае русото садистче кога ще се върне...

Минчо подаде пакета на Мишо, който сипа в шепата си и зашмърка, все едно е олимпийски шампион по шмъркане на амфети. После подаде плика на Петър, който, като внимаваше да не бутне забития в гърдите му нож, също се подкрепи сериозно.

- Аре, Минчовски, бегай си пак в скривалището - скърцайки със зъби, каза Мишо, уви ръцете си с веригата и пак висна от тръбата.

Пешо последва примера му и двамата застанаха както преди. Само се спогледаха, нямаше нужда да си говорят. А на Минчо, още преди да се зарие под боклуците и чувалите, му стана пределно ясно, че дори Хълк и Супермен да влезеха в този момент, нашите щяха и на тях да им разкажат играта. Никога не ги беше виждал да гледат така, а ги бе виждал бесни десетки пъти.

Шахматиста не дойде веднага, минаха някъде пет-десет минути, преди пак да се появи като призрак.

- Сега, господа, ми позволете да ви пусна още един шедьовър на „Нова генерация“, казва се „Ледове“ и последните месеци, докато бях с екипа си в командировка в Африка, главно тази песен слушах. - Пусна песента, не толкова силно, колкото преди, и продължи: - Ще ви помоля да си отворите очите, знам, че сте вече в съзнание.

Петър вдигна поглед и се взря в сините му очи на влечуго. Гледаше него, но заговори на Мишо:

- Михаиле, нещо като края на „Смъртоносно оръжие“ виждам тук. Оная серия с Джет Ли, дето беше лошият. Нали се сещаш, копеле...

Мишо се изсмя.

- Как да не се сещам, брат. Там, дето се счупиха от бой на финала. Сещам се, много ясно, любим момент, любима сцена...

Шахматиста едва забележимо се намръщи. Това, че беше социопат и сериен убиец не го имунизираше срещу атаките на хладнокръвното чувство за хумор на психарите от „Звеното“. Колкото и да беше лишен от емоции, му ставаше неприятно, че някакви жертви си позволяват да се ебават с него и очевидно не излъчват страха, който се предполагаше да излъчват в положение като тяхното. Дори бе започнал да усеща нещо, което първо му се изплъзваше, но сега се усети какво е. То идваше от Петър - водачът на „Звеното“ всъщност бе като него, в него живееха същите демони, които явно той просто не пускаше навън. Иначе щяха да са еднакви.

- Еййй, пипонкьо, я ела тука, че не си си довършил работата - предизвика го Мишката с най-гадното си гласче. - Погледни ми рамото, останало е парче кожа с тоя шлякан дракон. Аз за к’во съм те поръчал, като ще ми работиш така небрежно бе, педал!

В ръката на Шахматиста се появи сякаш от нищото дълго острие. Тръгна бавно към Мишо и

застана пред него.