Андрей Велков - Хроники на звеното

- Аре, Варел, звъни на Мишо, че сме готови...

Мишо не се дразнеше, че момчетата закъсняват с организацията, защото Пешо го бе уверил, че ще стане точно така. Педагогика било. Не се и тревожеше много, защото знаеше, че клиентелата им няма да избяга. Просто нямаха избор - ако искаха да си пазаруват материали в Квартала, трябваше да си ги пазаруват от тях. Допи кафето си и се качи на една от колите на „Звеното“. И той като Пешо не се вълнуваше какво кара, пукаше му само машината да върви като хората и в нея да има музика. Пичовете го бяха питали дали иска да му оставят лендкрузъра, въпреки че в случая им трябваше нещо по-мощно, защото, когато на Карадере, колкото и приказно място да е, паднеше дъжд, без джип човек започваше да страда от ограничена възможност да се придвижва, не че е страшно, но си трябва храна и вода, колкото и айляк да е положението. Та сега Мишо се качи в един голф двойка и след миг колебание сложи в касетофона албума на „Ред Хот“ „Blood Sugar Sex Magic“. Другата опция беше „Слейър“, но реши да си ги остави за следобеда, когато възнамеряваше да се позанимава с контрола над дилърчетата. Сега искаше просто да покара след колите на екипите и да наблюдава „местенето“ на стоката от „Звеното“ до дистрибуторите й. Още в гаража, когато ебаха пичката лелина на Плъха, още тогава почти всичките му се видяха съмнителни, имаха едни гадни погледчета, едно неприятно излъчване, и той не им повярва особено. Сподели веднага това с Пешо, естествено, но той отговори, че засега положението е такова, само с тях разполагат, и да не е толкова параноичен. Това му беше и основната слабост на Пешо, че има някаква нелогична вяра в хората и в доброто. Каква вяра, какво добро бе, няма такива неща. Това знаеше Мишо и на тази база беше изградил принципите си и начина, по който гледаше на света. Не само смъртта на близнака му от свръхдоза, тя основно, но и цялостната картина на ситуацията, боклуците и лайната навсякъде, немотията, оскотелите хора, чувството, че са в клетка през цялото време, всички тези неща бяха направили от Михаил едно мрачно и доста цинично копеле. Това обаче грам не му личеше външно, защото някакъв компенсаторен механизъм го караше през цялото време да се шегува, да се смее, хората дори го мислеха за веселяк - всъщност едно от доказателствата колко им разбират тиквите кой какъв е. Обади се на Долф, че тръгва и че ще ги догони на булеварда и съответно да потеглят. Време беше хората от Квартала и околните територии да получат дневната си доза кеф, удоволствие, бягство от суровата действителност, енергия или каквото там търсеха в коза и амфетите. Мишо пафкаше и перкаше яко, но много не се замисляше защо точно го прави, правеше го, защото си го кефеше. Зазвуча „The Power of Equality“ и Михаил наду колоните на голфа на зуко. Нечовешки албум беше този!

Самото „разхвърляне“ на материала бе лесна работа. Ненапразно е печелил някога олимпиадите по математика в даскалото, съгласиха се пичовете, след като си припомниха Ивовата схема. Графикът на екипите беше съвършено разчетен, за да е максимално ефективен и да се харчи най-малко време и бензин. Колата спираше на явката, отнякъде се появяваше баш дилърът за този сектор от територията, който в повечето случаи подаваше плик с пари и в замяна получаваше пакети с коз, „оркско бело“ и балкански екс. После изчезваше и след това си беше негова и на прилежащия му екип от подизпълнители задачата да разделя пакетите на по-малки, да свива джойнтове, а бе да върши всички неща, които трябваше да се вършат, за да може да си шитка стоката и да прави съответно пачка.

Та Мишо си слушаше „Ред Хот“ и караше след екипите. В момента се беше лепнал зад Драго и Геша, които, след като бяха загрели, явно бяха влезли в крачка и доста експедитивно се справяха със задачите си. Другите два екипа бяха придружавани от Долф и Силвестър - в една кола, и Арнолд - сам, в друга. Не че имаше нужда, напоследък бяха влезли в рутина, всичко вървеше спокойно, но Пешо изрично бе настоял гардът никога да не се сваля и всеки винаги да е подготвен за бой. Това не му пречеше да вярва в доброто, просто ако в Квартала не си готов за кьотек във всеки момент, по-добре е да не излизаш от вкъщи. Тази философия можеше да се прилага в много различни ситуации и Пешо я намираше за доста практична, затова и не възнамеряваше да й изменя, като влага положително мислене в игра, в която конфликтите и сблъсъците са неизбежни.

Мишо беше абсолютно съгласен с тезата за постоянната бойна готовност и предпазливостта и изобщо не смяташе да сваля гарда. Ходеше постоянно въоръжен и винаги имаше едно наум. Все пак не се занимаваха вече с нормалния бизнес и с работа като на сивите човечета около тях, които се опитваха да се измъкнат от тинята или просто да оцеляват, ама и двете неща не им се получаваха, защото всичко заставаше срещу тях, дори и собствената им родина. „Звеното“ си бяха станали истински престъпници, с всички произтичащи от това позитиви и негативи. Хубавото беше, че напълно осъзнаваха заобикалящата ги реалност, за разлика от обикновените хорица, които, когато не ги заблуждаваха вестници, политици и телевизия, успяваха много успешно да се самозаблуждават сами.