Саймън Тойн - Ключът

Едва потисна прозявката си, след което се върна в кафенето, където леля Елмас изсипваше в мелничката зрънца кардамон и кафе.

- Изглеждаш уморен - каза тя, вперила остър поглед в изнуреното му лице.

- Ще се оправя веднага щом изпия едно кафе.

Взе една от стъклените чашки, наредени върху барплота, но я изпусна и тя падна на дъсчения под. Подскочи леко, след което се претърколи. Като по чудо не се счупи.

- Я иди си почини, преди да си счупил нещо - измърмори леля му и хвърли поглед през рамо, за да се увери, че никой друг от персонала на заведението не я е чул. - Ще те извикам, когато стане напечено.

Юнус понечи да възрази, но се отказа. Леля Елмас бе от хората, които трудно променяха решенията си, а точно в този момент той нямаше достатъчно сили, за да спори с нея. Може би наистина имаше нужда да подремне. Вдигна чашата, сложи я на барплота и се скри зад завесата, която водеше към стаичката на втория етаж, където спеше нелегално.

Именно леля Елмас му бе предложила да се настани тук, след като бе получил място в един от нощните екипи на чистота. Леля му подправяше списъците на персонала на кафенето - същото правеше и началникът на неговата смяна, - така че поне на хартия той напускаше Стария град късно през нощта, след като смяната му приключеше, и пристигаше обратно в ранни зори. На практика кракът му не бе напускал Стария град вече близо месец, дори по време на задължителните евакуации. Хранеше се в кафенето - това бе допълнителен бонус към възнаграждението му, - а на първия етаж имаше баня и тоалетна, които покриваха останалите му нужди. Положението го устройваше идеално и му спестяваше доста време, което иначе щеше да прекарва в път. Освен това му бе приятно да знае, че ако не се брояха монасите в планината, той вероятно бе единственият човек, живял в Стария град през последните сто и петдесет години. В университета възнамеряваше да следва история и туризъм, така че подобни неща му допадаха.

Влезе в таванската стаичка и се строполи на леглото, скрито зад стена от кашони. Пространството, с което разполагаше, бе само няколко квадратни метра, заети от продукти за кафенето, и приличаше повече на затворническа килия. На тавана имаше капандура с размерите на книга, през която проникваха оскъдни количества въздух и светлина, но пък надигнеше ли се на пръсти, от нея се откриваше изглед към Цитаделата. Понякога в най-тъмни доби, и то ако вятърът духаше в съответната посока, до него достигаше дим, дошъл откъм планината. Достигаха и звуци, свидетелстващи за живота вътре. Това също му харесваше, караше го да се чувства част от нещо древно и загадъчно... макар че напоследък звуците, които довяваше вятърът, бяха доста смущаващи. Приличаха на стенания на инквизирани, на стонове, изтръгнати от силна болка. Това никак не му допадаше, особено в тъмнината и тишината на Стария град.

Юнус затвори очи и се опита да заспи. В стаята бе по-топло от обичайното. Той обикновено спеше между два и шест през нощта, а през останалото време работеше. Чудеше се колко ли топло ще стане тук в разгара на лятото. Разбира се, винаги можеше да се изнесе, ако горещината станеше непоносима. А можеше да опита да спи и на долния етаж. Дотогава щеше да търпи и ако се наложеше, щеше да си купи тапи за уши, за да не чува странните звуци, които долитаха през нощта.

Вдиша прашния въздух на старата сграда, примесен с аромата на различни ястия, който идваше по стълбите откъм кафенето. Долови миризмата на току-що изпечено кафе, а също и на прясно изцедени портокали, толкова силна, сякаш някой режеше портокали в стаята му... което бе невъзможно, тъй като леля Елмас не предлагаше прясно изцеден портокалов сок в заведението.

Сигурно идваше от някъде другаде, вероятно понесена на крилете на лекия ветрец, който нахлуваше през капандурата. Сигурно идваше от Цитаделата...

Процесът на написване на първа книга е като организирането на многолюдно празненство, на което нямаш представа кой ще дойде. Слава богу, отзоваха се доста хора, затова най-напред бих искал да сваля шапка и да се поклоня дълбоко на онези, които прочетоха „Sanctus“ и повдигнаха духа ми, като се свързаха с мен, за да ми кажат колко много харесват книгата. Затова искам да ви кажа следното: изпитате ли някога желание да се свържете с някой писател, не се срамувате и не се притеснявайте да не му досадите, не се колебайте - направете го. Ние, писателите, прекарваме по-голямата част от годината заключени в едни малки стаички в главите си, затова всяко писмо от читател ни се струва като слънчев лъч в мрачните сурови килии на нашите затвори.