Саймън Тойн - Ключът

- Какви са симптомите?

- Всеки болен разказва за наситен аромат на портокали, последван от внезапен и силен кръвоизлив от носа.

Гейбриъл не каза нищо.

- Ало? Ало?

Нямаше отговор.

Атанасий погледна телефона. Екранът бе угаснал. Батерията се бе изтощила. Той пъхна мобилния телефон в джоба на расото си и насочи вниманието си към леглото, откъдето долетя поредният стон.

Драган сънуваше, очите му се движеха зад почернелите клепачи. Като че ли плачеше насън и повтаряше нещо. Атанасий се наведе, за да чуе по-добре. Разпозна отделни думи от Господнята молитва, повтаряни непрекъсно в нескончаем жалостив напев.

... прости нам дълговете ни... както и ние прощаваме...

... прости нам дълговете ни... както и ние прощаваме...

Взе влажната кърпа, оставена върху купичката край леглото, сложи я върху горещото чело на Драган и въздъхна:

- Прощавам ти.

Червените очи се отвориха.

- Ти! - рече Драган. - Пак ти! Тайнството ще се върне! И ще видим тогава...

Атанасий поклати глава и каза:

- Тайнството се върна в своя дом. Никога повече няма да се появи в Цитаделата.

Драган го изгледа, а после лицето му се разкриви и той рухна духом.

- В такъв случай - простена - ти си обрекъл всички ни. Идва краят на дните.

Гейбриъл се взираше през прозореца, вперил поглед в дъжда.

„Първият случай е бил регистриран преди четирийсет и осем часа“.

В рамките на тези четирийсет и осем часа - или с други думи, след като бе избухнала заразата, - той бе проникнал в Цитаделата.

Спомни си смразяващия кръвта вик, който бе долетял от дълбините на планината. Спомни си и как Атанасий се бе запътил към източника на вика, за да разбере какво става.

Зачуди се дали смъртната умора и болките в цялото му тяло не са резултат от нещо по-сериозно от обикновено изтощение, дали и той не е пипнал тази зараза.

Погледна към основната сграда и си представи Лив, която лежеше на болничното легло вътре, крехка и уязвима.

Заразен ли беше той? Заразена ли бе и тя?

Всяка частица от тялото му копнееше да се върне при нея, да седне до леглото ѝ, да хване ръката ѝ и да я държи, докато се събуди. Съзнаваше обаче, че не може да го направи. Трябваше да постави на първо място нейната сигурност... всъщност трябваше да постави сигурността на всички останали преди своята.

„Опитахме да ограничим разпространението ѝ посредством карантина - бе казал Атанасий. - Болният става заразен едва след като се проявят първите симптоми на болестта... наситен аромат на портокали, последван от внезапен и силен кръвоизлив от носа“.

Изтри носа си с ръка. Нямаше кръв, но ароматът на портокали бе толкова силен... И все пак бе доловил миризмата им току-що. Симптомите се бяха появили едва сега, следователно имаше шанс да ограничи заразата.

Без да се замисля повече, Гейбриъл тръгна към хангара, който служеше за гараж. Внимаваше да не се доближава до останалите. Взе две манерки вода и един пакет суха храна от кабината на един джип и се върна към образувалото се езеро.

Когато приближи, конят вдигна глава. Гейбриъл протегна ръка и го погали, заговори му тихо и нежно, докато прибираше оскъдните си запаси в дисагите. Нагласи автомата на Хайд под горния ремък. Замисли се за баща си, който лежеше на леглото до Лив в медицинския пункт, и най-сетне проумя жертвата, която бе направил той. Надяваше се един ден Лив да му прости това, което се канеше да направи, и отправи молба за прошка - макар и закъсняла - към баща си.

Пришпори коня през калта и локвите. Постепенно земята започна да става все по-суха и по-суха и накрая Гейбриъл навлезе в пустинята.

Не откъсваше поглед от хоризонта. Не се обърна назад.

Не бе уверен в самия себе си.

Продължи да язди на север, а ароматът на портокали го следваше по петите.

Аркадиан седеше на бюрото си на четвъртия етаж в сградата на полицейското управление в Руин. Съзнаваше, че всичко, върху което бе работил напоследък, скоро ще стане обществено достояние, така че не виждаше смисъл да продължи да проявява досегашната предпазливост. Завърши доклада си и го прочете.

Имейлът, изпратен от Гейбриъл, му бе позволил да запълни празнините. Сега вече успя да свърже църквата с „Дрегънфийлдс“. картата с местонахождението на Едем в древността и получаването на огромния заем, с който църквата бе финансирала тайните си операции. Излизаше, че тя наистина е търсила погребано в пустинята съкровище, но не легендарните богатства на Александър Велики или цар Крез, а нещо не по-малко ценно от съвременна гледна точка.