Саймън Тойн - Ключът

Оказа се, че Звездната карта е прибрана в специален шкаф, положена в легло от специална гумена пяна, изрязана така, че да съвпадне идеално с неправилната ѝ форма. Бе издялана от черен гранит, напукан и ощърбен по краищата, но символите се четяха съвсем ясно. Доктор Аната се бе оказала права. В центъра на картата стоеше същото изображение на Тау, което бе видял върху Imago Mundi в Британския музей. Централната отправна точна бе същата: древният град Вавилон, разположен в непосредствена близост до днешния Ал Хилах. Всичко останало бе разположено спрямо него. Гейбриъл огледа знаците и разпозна точките, които очертаваха съзвездието Дракон. Те посочваха пътя към скупчени един до друг символи на мястото, където някога е бил Едем: дърво, няколко знака, които би трябвало да означават разстояние, и съвсем простичко изображение на човек.

Вдигна камъка и се изненада колко е тежък. Нищо чудно, че дядо му се бе отказал от идеята да скочи с него в пълния с вода ров. Почувства с длани, че и гърбът му е покрит със символи, и го обърна. Обратната страна на камъка бе покрита с гъсто изписан текст на два езика, но Гейбриъл не успя да разпознае нито единия, нито другия. Буквите бяха заобиколени от точици, изобразяващи други съзвездия.

Извади телефона от джоба си и фотографира и двете страни на камъка. Направи снимки на стаята, на картите, на документите върху масата. Накрая засне и логото на „Дрегънфийлдс“, после събра всички снимки в един документ. Приложи го към имейла, който написа набързо, излезе навън, където сигналът бе най-силен, и изчака, докато се увери, че съобщението е изпратено.

Навън край хранилищата един от конете на бедуините бе навел глава и пиеше вода от басейна, който в началото на този ден бе пълен с петрол. Това бе сцена, която можеше да бъде видяна по тези места от зората на сътворението до наши дни. Луната бе избледняла, изчезнала, изместена от ярката светлина на настъпващия ден. Гейбриъл си пое дълбоко дъх и изпълни дробовете си с влажен въздух. Ароматът, който ги изпълни... не, не бе характерната миризма на петролна сонда... Ароматът бе свеж, естествен... с дъх на портокали.

До пълнолунието - така бе написано в пророчеството. И - слава Богу! - те бяха успели, макар и на косъм. Никой не знаеше каква катастрофа са предотвратили... е, почти никой.

Гейбриъл заслони телефона от фините капчици и набра един номер.

В покоите на прелата брат Атанасий тъкмо переше мръсни бинтове. Когато телефонът в джоба на расото му завибрира, той хвърли поглед към вързания на леглото Драган. След като болестта го бе връхлетяла, Драган бе изпаднал в делириум. Въпреки това съзнанието му от време на време се проясняваше и тогава се отприщваше цялата му злоба и омраза. Атанасий трябваше да е много внимателен.

Брат Атанасий изстиска бинтовете, остави ги на мивката и бързо отиде до прозореца, който гледаше към овощната градина. На братята им бе забранено да влизат в нея, така че никой нямаше да го види. Обитателите на Цитаделата или се грижеха за своите събратя в болничните отделения, разпръснати из цялата планина, или лежаха вързани за леглата си и отчаяно се мъчеха да се освободят, за да забият пръсти в плътта си и да се чешат до смърт. Въпреки това Атанасий огледа овощната градина и след като не забеляза никой в нея, извади телефона от джоба си.

- Ало?

- Тя е у дома - каза Гейбриъл.

Атанасий затвори очи и въздъхна облекчено. Всичко бе свършило!

- Слава Богу! - каза той. - Опасявах се, че не съм успял да открия картата навреме и всичко може да пропадне. Кажи ми, как изглежда Едем?

- Няма нищо общо с нашите представи.

- Но си сигурен, че това е мястото.

- Абсолютно.

В стаята отекна вой - Драган се опитваше да скъса каишите.

- Кой крещи така? - попита Гейбриъл.

- Една бедна душа, поразена от болест.

На другия край на линията се възцари мълчание. После Гейбриъл попита:

- Каква болест?

- Някаква... инфекция. Първият случай бе регистриран преди четирийсет и осем часа. Оттогава на всеки час откриваме по някой заразен. Никой не успя да се опази. Знаем само, че болният става заразен едва след като се проявят първите симптоми на болестта. Опитахме да ограничим разпространението ѝ посредством карантина. Така успяхме да изолираме първите болни и да забавим разпространението ѝ. Сега обаче, след като Тайнството се е върнало там, където му е мястото, се надявам да се сбъднат думите от пророчеството и болестта да не се разпространи повече. Аз лично ще остана тук, заключен в Цитаделата.