Саймън Тойн - Ключът

Отметна рязко глава, когато куршумът прониза окото му и отнесе по-голямата част от тила му. Претърколи се и се плъзна почти на дъното на изкопа: тялото му опря в металния корпус на мъртвия дракон в мига, в който гърмежът на М4 отекна над пустинята.

Кардинал Клементи седеше на бюрото си и се взираше в екрана на компютъра. Телефонът не спираше да звъни, но той като че ли не го чуваше. Беше се отпуснал вяло в стола, овесил глава почти до гърдите си, раменете му бяха увиснали, сякаш центърът на тежестта на тялото му се бе преместил някъде долу и бе увлякъл всичко със себе си. От единия ъгъл на устните му висеше цигара с поне два-три сантиметра пепел, увиснала на върха. На екрана стоеше съобщението, изпратено от Пентанджели.

Утре сутрин, веднага след като Уолстрийт

отвори врати, ще изискаме обезпеченията на

отпуснатите от нас кредити. В случай че не

посрещнете задълженията си, ще публикуваме

в „Уолстрийт Джърнъл" следната статия.

Под съобщението се мъдреше копие на първа страница на „Уолстрийт Джърнъл“ със следното сензационно заглавие:

ЦЪРКВАТА Е ВЪВ ФАЛИТ!

Въпреки несекващия звън на телефона кардинал Клементи успя да долови стъпките, отекнали по мраморния коридор. Насочваха се към вратата на кабинета му. Бяха няколко души, ако се съдеше по звука. Първият спря пред вратата и почука. Клементи трепна и пепелта най-сетне падна от цигарата му върху черните поли на кардиналската му роба. Някой натисна надолу дръжката на бравата, но вратата не помръдна. Добре че бе проявил достатъчно съобразителност да я заключи. Не че това щеше да ги забави кой знае колко. Вратата бе предназначена да осигури известно уединение, а не да издържи на обсада. Скоро щяха да я разбият.

Кардиналът се пресегна и изтри съобщението от електронната си поща, сякаш това щеше да заличи новините, които то съдържаше, после се надигна от стола и тръгна към прозореца.

На площад „Свети Петър“ вече се събираха тълпи, устремили взор към Апостолическия дворец. Това обаче не бяха обичайните тълпи от богомолци, които идваха тук с надеждата да зърнат Светия отец. Това бяха новинарски екипи, които разполагаха камери, прожектори и прочие оборудване, за да не пропуснат момента да заснемат сензационната история... Идваха да зърнат него, кардинал Клементи.

Вратата зад гърба му се тресеше от удари, а телефонът звънеше ли звънеше, а Клементи продължаваше да пуши, зареял поглед през прозореца, сякаш това бе един най-обикновен ден. Въпреки всичко, което се бе случило, той продължаваше да вярва, че планът му е бил добър. Ако бе успял да оповести откриването на Едем, църквата щеше да се сдобие със светилище, разположено в сърцето на страна, която изповядваше друга религия. И това нямаше да е единствената полза. Да не забравяме петрола. Петролното находище бе същинска печатница за пари, пари, които щяха да се влеят в съсухрените вени на църквата и да променят всичко. Петролът щеше да бъде божият дар за неговата мисия на тази земя, едно съвременно чудо, превърнато в пари. Неизвестно защо обаче петролът бе изчезнал.

Клементи дръпна от цигарата си за последен път, после внимателно я постави на мраморния пепелник и я остави да изгори чак до филтъра. Качи се на високия перваз на прозореца, погледна събралите си тълпи и чу възклицанията им, когато го забелязаха. Спомни си монаха, който се бе покачил на върха на Цитаделата преди две седмици и с чиято смърт бе започнало разплитането на цялата история. Разпери ръце във формата на кръст и остана с наведена глава, докато не разбиха вратата зад гърба му.

„Само Бог ще ме разбере“, помисли си той, когато се наведе напред и тежестта му го притегли към мраморния плочник на двора, разположен четири етажа под него.

„И само Бог може да ми прости“.

Слънцето изгря и хвърли плътната тъмна сянка на Цитаделата над масите и столовете, които съдържателите на кафенетата и ресторантите бяха наредили на улицата в подножието на планината. Туристите още не бяха дошли, но камбаната на черквата в Стария град вече биеше, за да даде сигнал за вдигането на железните решетки в подножието на хълма, та поклонниците и зяпачите да могат да поемат пътя си нагоре.

Юнус отвори последния сгъваем стол и го постави върху широкия плочник, след което едвам устоя на желанието си да отпусне измореното си тяло върху него. Беше вир-вода от пот въпреки че утрото бе хладно. Всеки мускул на тялото го болеше. Вече повече от месец работеше на две места, за да спести парите, с които да заплати следването си в университета в Газиантеп. Учебната година започваше през септември. Очакваше добрият туристически сезон през лятото да му помогне да плати повече от половината от таксата за следване през идната година, стига, разбира се, да нямаше повече експлозии, земетресения и прочие щуротии, налагащи затварянето на Стария град за посетители. Но пък в дните, в които Старият град бе затворен, Юнус бе успял да си отспи, затова не съжаляваше чак толкова за тях.