Саймън Тойн - Ключът

- Е, това решава един от проблемите ни - каза той, отдалечи се от леглото и седна на едно бюро в другия край на помещението. - Брат Аксел не е единствен. През последните няколко часа регистрирахме три нови случая на болестта, които очевидно не са свързани с първоначалното огнище на заразата. А това променя правилата на играта. Чудех се къде да сложа тези нови пациенти, за да ги изолирам от останалите. Сега вече мога да ги настаня и тук. Ще изнесем още бюра, ще оборудваме втора читалня и лесно ще ги настаним тук. Както каза, братко - той кимна към Атанасий, - уединеността на библиотеката я превръща в идеалното изолационно отделение.

- Ами ние? - попита брат Малахия, чиито облещени от страх очи вече започваха да се пълнят със сълзи. - Тук ли ще останем? В една стая с болните?

- Не виждам причина да ви задържам. Разпространяването на болестта прави оставането ви под карантина безпредметно. Препоръчах нова карантина, която да обхване цялата планина. Благодарение на случаите, които анализирах, успях да откроя няколко ранни симптома. Всеки, който ги прояви, ще бъде изолиран незабавно. Всички останали ще трябва да се заемал единствено с изпълняването на непосредствените си задължения и няма да имат право да се движат из планината.

- Брат Драган одобри ли тези мерки?

Сименон поклати глава.

- Брат Драган е заключил Забранените стълби и се е оттеглил в параклиса на Тайнството. Съветва всички ни да се молим за спасение.

- Кой тогава ръководи Цитаделата?

- В момента? Никой.

Атанасий обмисли новополучената информация, сетне се обърна към Малахия и Тома.

- В такъв случай предлагам тримата да съставим извънреден съвет, който да подпомогне мерките, предприети от брат Сименон. Всеки от нас може да се обърне към своята гилдия с призив за запазване на спокойствие и организиране на логистиката в изолираната ни общност. Можем да организираме доставките на храна да се извършват до основните стълбища, така че никой да не трябва да слиза до магерницата. Така коридорите ще останат празни и ще позволят безопасното пренасяне на нови болни до лечебниците. Спокойствието е единственият начин да се справим с тази беда.

Тома кимна в знак на съгласие, а лицето на Сименон просветна, сякаш някой току-що бе свалил чувал с камъни от гърба му.

- А къде ще се настаним самите ние? - попита Малахия. - Моето работно място е в библиотеката, а сега тя е превърната в изолатор за заразноболни.

Атанасий кимна, сякаш обмисляше проблема, макар вече да бе измислил решение.

- Ще се настаним в покоите на игумена - каза той. - Бездруго са празни, а освен това има достатъчно място и за трима ни. Да не забравяме и че местоположението им ги прави особено подходящи за координиране на усилията на нашите братя в различните части на планината.

Премълча, разбира се, че покоите на игумена, разположени в периферията на планината, са едни от малкото в Цитаделата, които имат прозорци, обърнати към модерния град под тях. А това означаваше, че мобилният му телефон ще улови сигнал.

В армейската палатка работеше климатик, но въпреки това бе толкова топло и задушно, че Лив усети леко замайване. Войникът ги поведе през платнен коридор и в крайна сметка се озоваха пред врата от брезент, която се полюшна, когато той почука по рамката ѝ.

- Да! - Гласът от другата страна бе сериозен и делови.

Войникът отвори вратата.

Влязоха в импровизиран кабинет с бюро, лаптоп, телефон и алуминиеви сгъваеми столове. Зад бюрото седеше слаб строен полковник с лъскава гола глава и толкова черна кожа, сякаш бе издялан от абанос. Държеше факс, който приличаше на официален бюлетин с две снимки - едната на Лив, другата на Гейбриъл. При вида му краката на Лив едва не се подкосиха.

Войникът пристъпи напред и остави паспортите им на бюрото.

- Благодаря - каза полковникът. - Свободен си.

Войникът излезе, а полковникът огледа паспортите, после впери очи в Гейбриъл, поклати глава с изражението на разочарован родител и каза:

- Трябваше да останеш на служба.

Гейбриъл кимна, сякаш бе съгласен с него, и отвърна:

- А ти трябва да сложиш тук някоя и друга снимка, за да е малко по-уютно.

Широка усмивка озари лицето на полковника, той скочи на крака и преди Лив да проумее какво всъщност става, сграбчи Гейбриъл в мечешката си прегръдка. Когато се измъкна от обятията му, Гейбриъл се обърна към нея и ги запозна:

- Лив Адамсен, Джеймс Уошингтън. Преминахме заедно обучение в специалните части, когато той беше само капитан, а аз - най-прост редник.