Саймън Тойн - Ключът

- Трябва само да намериш дамата - каза тя и ги смеси така, че всеки да е в състояние да проследи дамата. - Познаеш ли, получаваш парите. Не познаеш ли... - продължи и вдигна листчето с изписаните върху него двойка и шестица - разменяме си номерцата.

Гейбриъл обясни правилата. Мъжът не изглеждаше убеден, но това изобщо не притесни Лив.

- Добре, ще го направим безплатно. - Тя отново разбърка картите. - Открий дамата. - Мъжът се поколеба, но посочи средната карта. Лив я обърна - беше дама пика. - Ето, имаме победител - каза и му подаде парите.

- Нали каза безплатно - прошепна Гейбриъл.

- Не виждам да се оплаква - тихо отвърна тя. - Заложи още малко пари, докато лапне въдицата.

Гейбриъл я послуша, а междувременно Лив отново разбърка картите. Направи го бавно, така че всеки да види къде е дамата, после каза:

- Добре. Сега залагаме твоето номерче срещу моите пари. Съгласен ли си?

Мъжът впери поглед в най-лявата карта и стисна здраво парите, които току-що бе спечелил. Кимна и постави до парите листчето с номер 14.

- Добре тогава. Намери дамата.

Той посочи картата, в която бе вперил поглед. Лим я обърна. Беше тройка купа. Тя взе парите и номерчето и сви рамене.

- Не можеш да печелиш всеки път. Но това е игра, в която всеки получава нещо. - Подаде му своето листче с номер 26 и се върна бързо при джипа.

След десет минути вече бяха на моста.

Гейбриъл поклати глава и се усмихна.

- Къде си се научила на тия номера, по дяволите?

- На Кони Айланд. Направих няколко репортажа на тема класически улични измами и един стар тарикат ми показа кое как става. Когато приключим с това, мога да науча и теб.

Гейбриъл се усмихна още по-широко.

- Става.

Минаха под табелата, която ги приветстваше с добре дошли в Ирак, и Гейбриъл спря в сянката на арката, за да повтори целия процес отново, но този път с иракските полицаи и митничари. Контролно-пропускателният пункт изглеждаше досущ като турския, единствената разлика бе в униформите. Тукашните гранични полицаи носеха зелени маскировъчни униформи с отличителни знаци във военен стил, на които бяха изобразени меч и автомат „Калашников“, модел АК-47, заобиколени от палмови клонки. Имаше и доста американски военни. Гейбриъл забеляза няколко полеви палатки, издигнати встрани от пътя зад основната сграда. Бронираното „Хъмви“, което бяха видели преди малко, бе паркирано пред една от тях, а броят на останалите джипове предполагаше, че тук е разквартируван цял взвод. С други думи, поне трийсетина войници.

Граничният полицай огледа снимките в паспортите им, сравни ги с лицата им и им върна документите. Приключи процедурата, подпечата документите на автомобила и... готово! Това беше всичко.

- Добре дошли в Ирак.

Оказа се по-лесно, отколкото Лив бе очаквала. Сега трябва само да изминат няколкостотин километра по една от най-опасните магистрали на света без въоръжен ескорт, разбира се, и без никаква представа къде точно отиват, но с надеждата да открият къде се е намирал древният Едем. Мисията им определено не бе от лесните, но въпреки това Лив затвори зад гърба си вратата на контролно-пропускателния пункт и излезе под ослепително ярките лъчи на пустинното слънце с усещането, че е извоювала мачка победа. И тогава видя, че ги очакват.

Бяха трима и носеха кафеникавите униформи на американската армия. Двама оглеждаха автомобила, а третият очевидно се взираше в тях, макар очите му да бяха скрити зад очила „Оукли“ с черни стъкла.

- Може ли да видя паспортите ви? - Показалецът му бе на спусъка на автомата.

- Проблем ли има? - попита Гейбриъл и застана пред Лив, сякаш можеше да я защити от това, което се случваше. Войникът не отвърна нито дума, а протегна другата си ръка за паспортите. Гейбриъл му ги подаде. Войникът дори не ги погледна.

- Последвайте ме, ако обичате. Трябва да ви зададем няколко въпроса.

Брат Аксел бе вързан за леглото.

Лежеше и стенеше, забиваше нокти дълбоко в разкървавените си длани, тъй като това бе единствената плът, която можеше да стигне.

Атанасий, Тома и Малахия бяха в банята - стояха пред каменните умивалници и мълчаливо търкаха ръцете и лицата си с антисептичен сапун и се питаха дали отровата, засегнала Аксел, не е попаднала и в техните тела. Едва го бяха удържали, преди зачислените към тяхното помещение apothecaria да го укротят с помощта на добре прицелена инжекция със силен седатив.

Излязоха от банята и завариха в стаята брат Сименон, дошъл веднага, след като бе научил вестта, че заразата е повалила нова жертва. Беше се навел над покритите с рани гърди на брат Аксел и взимаше проба от един голям цирей. Когато приключи, подаде пробата на един от помощниците си, а после се обърна към тримата, без да сваля ръкавиците и маската си. Лицето му бе изпито и изнемощяло. Изглеждаше така, сякаш не е спал от месец, макар в действителност да ставаше въпрос едва за няколко дни.