Саймън Тойн - Ключът

Атанасий стана от бюрото, протегна се, за да се разкърши, и отиде до малката врата, която водеше към банята и тоалетната. След разговора си с отец Малахия двамата с Тома бяха претърсили базата данни за други трансфери с означението ASV 2. Бяха открили, че през последните три години кардинал Клементи е изпратил седем искания, два пъти повече, отколкото бяха пращани за предишните сто години. Първото от тези искания бе за каменната плоча, за която Атанасий бе убеден, че е Звездната карта. Това бе единственият артефакт, чието описание в каталога липсваше. От останалите шест четири бяха карти на Месопотамия, а другите две бяха древни пътеписи, в които авторите твърдяха, че са открили истинското местоположение на Едем.

В научната си дейност Атанасий неведнъж бе попадал на подобни легенди - фантасмагорични истории за дървета с вълшебни плодове и подземни пещери, пълни с купища злато. Никога не ги бе възприемал сериозно, а единствено като алегория или пък плод на богатото въображение на някой древен разказвач. Мнението му обаче нямаше значение - важното бе, че държавният секретар на Ватикана вярва в тези легенди.

Когато прекрачи прага, лампите светнаха и пред погледа му се разкри редица каменни мивки, срещу които бяха наредени дървени кабинки. Той влезе в най-далечната и затвори вратата.

В нея нямаше нищо освен квадратно клекало - най-обикновена дупка в каменния под, която водеше право към канализацията. Встрани бе оставена кофа с вода и дървен черпак, които играеха ролята на първобитно тоалетно казанче. На вратата нямаше резе, затова Ата- насий я затисна с гръб и извади от джоба си телефона, който му бе дал Гейбриъл. В мига, в който докосна дисплея, светлината му озари сумрачната кабинка. Атанасий извика съобщение, изпратено от Гейбриъл, после натисна прозорчето „отговори“ и описа накратко онова, което бе открил. Знаеше, че колкото повече се бави, толкова повече подозрения ще предизвика, затова побърза да натисне прозорчето „изпрати“.

В средата на екрана се появи малко прозорче: „Изпращането невъзможно“.

Опита отново и отново получи същото съобщение.

Вратата на тоалетната се отвори, някой отиде до една от мивките и започна да я пълни с вода. Атанасий пъхна телефона в джоба си, като внимаваше светлината на дисплея да не го издаде, и лисна вода в дупката, преди да отвори вратата.

Когато излезе, видя отец Тома да плиска лицето си с вода. Използва момента и му подаде телефона.

- Не работи - каза и погледна тревожно към вратата.

Тома взе телефона, погледна го и каза:

- Няма сигнал. Вероятно сме прекалено навътре в планината.

Атанасий изпадна в отчаяние. Бе хванат в капана на карантината и поне през следващите няколко дни нямаше да може да се измъкне от него. На всичко отгоре мястото на този капан се намираше прекалено навътре в планината, скрито зад дебели плътни скали. Трябваше да открие начин да се измъкне, в противен случай от информацията, която бе открил, нямаше да има никаква полза.

Тома му подаде телефона и Атанасий посегна да го вземе - и в този миг вратата зад тях се отвори.

На прага стоеше Аксел. Изгледа ги, но като че ли не видя мобилния телефон с блеснал екран.

Едва сега двамата забелязаха кръвта, която течеше от носа му. Миг по-късно лицето му се изкриви в агония и той рухна на колене и простена:

- Помогнете ми! Моля ви, помогнете ми...

Пътуването до турско-иракската граница им отне осем часа, осем безценни часа по пътища, които колкото по на изток отиваха, толкова по-тесни и разбити ставаха. Разбраха, че наближават границата, когато видяха първия контролно-пропускателен пункт. Намирал се под контрола на турската армия, обясни ѝ Гейбриъл, след като го преминаха, чиято основна грижа била ПКК - кюрдските борци за свобода, - а не западняци, които отиват на изток. На границата щяло да е различно. Подаде ѝ британски паспорт с кестеняви корици и снимката на русо косо момиче, което приличаше - макар и не кой знае колко - на Лив.

- Взех го назаем от една от нашите доброволки - обясни Гейбриъл, докато наблюдаваше военния пост, който се смаляваше в огледалото за обратно виждане. - Граничната полиция не обръща особено внимание на снимките. Взимат ксерокопия от паспортите за архива си, а аз съм им давал такива, че никой не би могъл да разбере кой е на снимката. - Стисна окуражително ръката ѝ. - Всичко ще е наред. Обещавам.

След петнайсетина минути изкачиха един хълм и от билото му видяха граничния пункт при Силопи, построен край брега на някаква мътна кална река. Приличаше на бетонен паркинг с форма на триъгълник, чиято основа бе обърната към реката. Първата мисъл на Лив при вида на граничния пункт бе, че тук ще си умре. От средата на основата започваше мост, който прехвърляше реката и завършваше пред също такъв паркинг на иракския бряг. Един мост, един път и буквално хиляди камиони, които чакаха, за да преминат. Бяха паркирани в няколко редици край сградите на граничния пункт и импровизираните паркинги, разположени върху сухата земя от двете страни на пътя. Самият път бе блокирам от колона автомобили, която не помръдваше. Ако трябваше да чакат на опашката, щяха да минат дни преди да се озоват в Ирак. Дни, с които не разполагаха.